Основните акценти, върху които трябва да се изгради интерпретацията на фрагмента, открояват особеностите на разказа като жанр, Йовковата концепция за човека, провидяна през проблема за любовта и красотата, както и контекстуалната свързаност на този текст с останалите разкази от цикъла “Старопланински легенди”.

“Шибил” е първият от 10-те разказа в цикъла “Старопланински легенди” на Йордан Йовков. Заглавието на сборника отправя към родовата легенда като носител на най-значимото от паметта за героите на общността чрез емблематичния за българската история образ на Стара планина. Като начален текст “Шибил” задава общия тематичен кръг на разказите (свързан с време-пространството на легендата и планината), насочва към повтарящите се по различен начин в отделните истории проблеми за мястото на човека в колектива / в света, правото му на личен избор, любовта като пробуждаща индивидуалността и човешкото сила, красотата като универсална ценност, смъртта – обезсмъртяване и др.

Фрагментът е финалът на разказа, преливащ драматично кулминацията в развръзката на сюжета. Смъртта на Шибил и Рада е цената на личния им избор, нарушаващ колективните предопределености (на дружината, на семейството). Но тя е и оставането им в живата памет на рода с магията на любовта, с красотата на младостта, родили легендата за пожеланото щастие в хармоничното единение на мъжкото и женското.

Моментът на “завръщането” на Шибил (отново Мустафа) в света на социалното е стаен в мълчание – като затишие пред взрив. Текстът преизказва мотото, заето от народната песен: “Рада стоеше на портата, отдолу идеше Мустафа” – и по този начин разтваря конкретната ситуация в историята на общността. Позициите на героите са сменени в сравнение с първата им среща – Рада е “горе”, хайдутинът е “долу” (макар да идва от планината). Така е подсказано обръщането на йерархията им в пространството на социалното – чорбаджийската щерка (имащата) срещу отказалия се от семейство и дружина хайдутин (нямащия). В новата си стара роля Мустафа е обречен, но любовта му е силата, надделяваща страха от неприемане сред тези, които е изоставил.

Придвижването на довчерашния цар на планините по селската улица дава възможност да се види хубостта и силата му. Огрени от слънцето, цветовете на скъпите му дрехи са ярки, стойката му е “напета”. Броеницата в ръцете му е знак на времето като преживян опит и приемането на социалните условия (тя е от бея), а червеният карамфил (от Рада) изразява желанието за живот с любов и мир. Мълчанието на очакването какво ще се случи се превръща в захлас от красотата на войводата: “Какъв юнак! Какъв хубавец!” – възкликва беят.

Викът на Велико кехая (“Кърпата, бей ефенди, кърпата”) рязко променя динамиката на ситуацията. В реакциите на бея и бащата на девойката се сблъскват патриархалният консерватизъм, следващ законите на семейната чест, и освободеното от предразсъдъци преживяване на красотата: “Не, чорбаджи, такъв човек не бива да умре!”. Неслучайно именно друговерецът изрича въздействието на мъжката сила и хубост, защото красивото няма род и узаконеност. Но бащата има очи само за детето си: “А момичето ми! А честта ми!”. Въпросителните изречения прозвучават като императив и присъдата на червената кърпа се развява през прозореца.

Смъртта на Шибил – Мустафа е предадена в каданс. Всяко просто изречение е отделен кадър, откроен като самостоятелен образ – звуков, чрез алитерациите (пропукването на пушките, зазвънтяването на прозорците), метафоричен (къщите се залюляха), действен (Шибил се спря…накъса броеницата). Спокойното очакване на смъртта се нарушава със закъснялото втурване на Рада да го предпази, което се оказва единственият начин да остане с него. Финалният “стоп кадър” като че ли спира времето, за да запази в тишината на огрените от слънцето камъни магическата сила на мига, превърнал края на два човешки живота в начало на една легенда. Тя се озвучава и чрез множеството повторения (върху…върху, малко…малко, какъв…какъв, падна…падна…падна, …), които придават на изказа ритмичност и мелодика, наподобяваща приказните.

Подобни внушения пораждат и останалите разкази в цикъла. “Божура”, “Индже”, “През чумавото” са различни истории за случена-обречена любов, но във всички тях се потвърждава Йовкото убеждение, че красотата на човешкото е в следването не само на предопределеностите, но и в способността за отстояване на личния избор.