Предлагам ви една по-аналитична и една есеистична интерпретация на последния лирически фрагмент от цикъла “Зимни вечери” на две студентки от ШУ “Епископ Константин Преславски”

И пак край смълчаните хижи
вървя в бледосиня мъгла
и вечните бедност и грижа
ме гледат през мътни стъкла.

Като че злорадствени песни
напяват незнайни беди,
и трепнат, угаснат и блеснат
над затвора двете звезди.

А спрели за миг до фенеря,
чувалчета снели от гръб,
стоят две деца и треперят
и дреме в очите ин скръб.

И сякаш потрошена слюда
снежинки край тях се въртят
и в някаква смътна почуда
децата с очи ги ловят.

А бликат снежинки сребристи,
прелитат, блестят кат кристал,
проронват се бели и чисти
и в локвите стават на кал.

1.

Цикълът „Зимни вечери” е емблематичен за творчеството на Смирненски. Разглеждан и анализиран безброй много пъти, той е образец за елегическа тоналност и ярък образ на града – града-гробница – безнадежден и безутешен, така характерен за творчеството на поета.

Втората и последната част на цикъла създават рамка на паното от картини, нарисувани от Смирненски. Тежка рамка, която едновременно обобщава цялостния образ, кара го да изпъкне и изтъква гласа на съпричастния. Лирическият говорител, макар минаващ безплътно по улиците на града, не е просто наблюдател. Личната му позиция се предава чрез първото лице ед. число. Художествената обобщеност, паралелна с началната картина, връща в полезрението ни характерните образи „бледосиня мъгла”, „мътни стъкла”, „смълчаните хижи”. Цялостното настроение е на безнадеждност, потиснатост, враждебност. Отхвърляне, отчуждаване, отблъскване – всеки сам, зъзнещ в зимния студ и студа на своя обезверен малък свят. Градът-мащеха достига до крайното си превъплъщение на град-кух храм, кънтяща на празнота гробница, лъхаща студ и неприязън. Образът на децата, на „братчетата на Гаврош”, под измамната светлина на фенера, която не може да ги стопли, е квинтесенцията на социалната несправедливост и опънатият нерв, по който азът праща своето послание за обществото, загубило човешкото си лице.

Настроението на стиха е постигнато майсторски чрез редица поетически техники. Използвани са реторически фигури – градация („трепнат, угаснат и блеснат”), тропи – литота (снежинки, чувалчета), сравнение (снежинки сякаш потрошена слюда; като кристал), алегория („поронват се бели и чисти/ и в локвите стават на кал“ – доброто, човечното, което изчезва, смачкано от мрачната действителност), метонимия („…край смълчаните хижи/ вървя”- цялостният образ на града, всеобхватността на проблема).

Стихотворната стъпка във всеки фрагмент от цикъла се променя и създава полифоничността на творбата. Последния фрагмент е издържан в амфибрахий, който диктува минорното, елегично настроение. Тристъпен размер като амфибрахия има способността да предаде определена разлатост, меланхоличност, за разлика от по-насеченото, по-стегнато звучене на двустъпните ямб и хорей. Сякаш полъхва леко примирение, тук няма борбеност, а само тъжната констатация на субекта, минаващ „край смълчаните хижи в бледосиня мъгла”. Благодарение на факта, че нашето стихосложение е силаботоническо, поемата може да се оцвети в най-разнообразни нюанси и да внушава дори противоположна атмосфера в различните части.

Роля в изграждането на образната картина играе и друг компонент на стихотворния ритъм – умелото използване на асонанси и алитерации. Особено в последния стих се забелязва алитерацията на звуковете „с” – снежинки сребристи, блестят, кристал – и „б” – бликат, сребристи, блестят, бели. Те рисуват звънтящата картина на чистота и лекота, която се стапя в калната локва.

Римите в този фрагмент са кръстосани с традиционното редуване на мъжки и женски рими. Нерядко се употребяват противоположни по характера си римни двойки – кристал/ кал; беди/ звезди; фенери/ трепери – противопоставящи образ на нещо светло, чисто и по съществото си добро, на друго неприятно, мръсно, по съществото си лошо. С този антагонизъм се наслоява напрежението в стиха и контрастът помага още по-ярко, на фона на девствената красота на зимната природа, да изпъкне калният човешки живот.

Зимата на Смирненски не е просто фон за мъгливия, обвит в сажди и чернеещ отвън и отвътре град. Тя е и активен участник в несретата, измъчва с глад и студ и бездруго измъчените хора и прибавя още един слой несгоди. В същото време тя не престава да е красива и да пленява погледа на поета с неземните си сребристи цветя. Това не е измамната красота на електричните глобуси на шумния град, а истинската красота на природата, която е жестока към хората единствено поради неизменните природни закони, а не от безсърдечност и безчовечност. Образът на зимата се разгръща едновременно в два пласта – от една страна на белия й фон изпъква грозотата на човешкото ежедневие, а от друга – на фона на природната безпристрастност и строг порядък изпъкват несправедливостите и хаоса на разпадащото се общество и на моралните устои.

Характерното за Смирненски изковаване на сложни епитети (завинаги ще трептят в литературата ни лунносребърните води около Витоша) изгрява в „бледосиня мъгла”. Само с този епитет геният на поета успява да нарисува почти цялата картина. Бледосиня в сипващия се здрач, който още не се е превърнал напълно в нощ, на границата между светлото и тъмното, на границата между снега и калта, между искрящата красота на зимната природа и тънещата в мрак грозота на човешките отношения. Неслучайно този стих се повтаря в началото и края на цикъла – бледосинята мъгла край смълчаните хижи просмуква всяка една от зимните вечери и събира в себе си концентриран образ на настроението от всички фрагменти, който поетът разгръща като изумителна тъкан и после отново прибира във вълшебния орех, потъващ безнадеждно в мъглата.

Дори в най-мрачните си стихове Смирненски вплита изключително много красота, която прелива в изключителния му талант, отредил му мястото на едно от най-ярките имена в постсимволизма.

Василена Несторова

 

2.

ЧОВЕШКОТО НЕ   Е СЕЗОННО ЯВЛЕНИЕ

Христо Смирненски е „моят” поет.

Боя се да обясня тази своя естетическа привързаност с максимата, че за всеки автор някъде по света съществува читател – негов духовен двойник, защото далече не съм убедена, че точно аз съм най-точният адресат на тази високо-хуманна поезия. Но това не ми пречи да намирам в нея отговори на онези общочовешки въпроси, които днес занимават съзнанието ми, или да формулирам пулсиращите в същата тази поезия въпроси, чиито отговори очаквам да ми даде по-нататъшния ми живот.

Още от ученическите години, когато изучавахме поезията на Христо Смирненски, аз се усещам духом свързана с нея – не толкова с политическите идеи, изразени в „Червените ескадрони” или „Северният Спартак”, колкото със социалните мотиви, така плътно обагрени с топло съчувствие и съпричастност и изразени в поемата „Зимни вечери”.

Тъжна и поради това леко напевна, а иначе картинно-ярка и звуково богата поезия!

Поезия, изтръгваща от душата ехо – ехото, наречено милост към ближния, състрадание към страдащия, а често пъти и безпомощния, но винаги искрен ропот срещу волята на съдбата, както ефимистично наричаме убийствената социална несправедливост.

Композирана по законите не само на поезията, но и на музиката – формата рондо, поемата „Зимни вечери” искри с галерията си от картини, впечатляващи не само със своята битийна точност, но надхвърлящи многократно измеренията на реалността, достигайки високите селения на духа.

Зимата – най-суровият сезон по нашите географски ширини – е избрана от поета не толкова за фон, колкото за фактор, провокиращ бездънната драма на социалната истина. Зимата е лирически герой не по-малко от мрачния „като черна гробница” град, от глъхнещите огради „с жълти стъклени очи”, от малките гаврошовци или оскотелите от немотия и безизходица техни родители. На фона на белия сняг – символ на чистота, надежда и равенство (нали единствено снегът прави да изглеждат еднакво бели и бедните хижи в Ючбунар, и разкошните вили в Чамкория!) – мрачно се очертават порутените бордеи, зъзнещите гладни деца, грубо кънтящите в тишината „пияни хрипливи слова”, приведената от скръб и неволя жена, която „едва проридава”, „змийките от лед”, спускащите се по пукнатите стъкла; черният ковчег с положеното в него момиче, дрипавото детенце, молещо се пред малкия иконостас…

Едри драматични мазки върху картината на живота, нанесени от Смирненски с безгранична болка и също толкова безгранично състрадание.

И над всичко – „снежинки сребристи” – те, падайки, „блестят кат кристал” – но красотата им трае само миг, докато потънат в локвата, където „стават на кал”.

Безнадеждна метафора на самия живот.

Кратката красота на мечтата, осъдена да бъде стъпкана от реалността! Подобно ледените цветя по бедняшките прозорци, тя се топи безследно и изчезва, толкова мимолетна и чиста, тя не оставя дори спомен.

Деца без детство, десетинагодишни мъже в опърпани къси панталони, девойчета, на които не е съдено да преживеят моминство (защо ли се сещам за разказа на Горки „Момиченцето”!), крехки несретници с чувалчета на гърба… И вместо жажда за живот и познание, „дреме в очите им скръб.”

Чета и все се надявам, че някъде към края на поемата ще проблесне надежда, ще прозвучат думи на упование, а бъдещето ще бъде упоменато като възможна и достъпна за всички утеха…А може би нещо друго, някаква неизвестна, но съкровена възможност, която поетът е изнамерил някъде в дълбините на богатата си човеколюбива душа…

Няма.

Мрачният град в началото, мрачен град в края. Тъжно, почти злокобно рондо. Лабиринт, изпълнен с болка, безнадеждност и примирение.

И дори яркият поетичен талант, така блестящо демонстриран в поетичната форма, не може да ни внуши дори лъч на възможна надежда. Красотата може и да спаси света, но не и преди ние да сме спасили самата красота!

Динамична метрика – закономерно и продиктувано от чувството и пейзажа редуване в отделните части на хорей, дактил, амфибрахий; хармониращи рими ( „мрежи- бележи”, „хижи – грижа”, „зима – незрима”), някои от тях с изразени белези на асонантност („елмазени” – „смазана”,”разплакана – нечакано”, „скръб-сърп”). Преобладаваща тъмна цветова гама – черно, сиво и само тук-там меланхолично жълто, анемично бледосиньо или светкавично чезнещо бяло. Цветовете на примирението и скръбта. (Мисля си за някои от картините на Светлин Русев с техния черно-сиво-бял драматичен колорит.)

И повторенията, звучащи безнадеждно като сирената на отплаващ кораб – „идат странни – странни гинат пак”, или „братя мои, бедни мои братя…”. Възприемам го като вопъл.

Защо Смирненски ми е толкова близък?

Защото е актуален. Защото големият талант е съвременник на всички времена и поколения. И защото (дано не бъда упрекната в социологизъм) неговите „Зимни вечери” ми звучат като високохудожествена версия на черните хроники от вестниците, които днес ние четем: „Деца край кофите за боклук”, „Безработен баща убил сина си”, „ Момчета пребиха съученик”…

А са минали вече 87 години от онези зимни вечери на 1923 -та, когато е писана поемата. Нищо ли не е научило обществото – българското общество – за тези почти девет десетилетия.?!

И днес животът продължава да бъде „озъбено свирепо куче” (по точното усещане на не по-малко актуалния Вапцаров) и „човек за човека е брат,/ но брат с брата говори чрез адвокат”, както казваше Радой Ралин.

Затова си мисля, че вместо да търси живот на Марс, човечеството би трябвало да изнамери причини за оптимизъм на Земята.

Защото алиенацията, омразата и самотата съществуват непресекващо и целогодишно и защото човешкото страдание отдавна не е само едно сезонно явление.

Калина Антонова