Category Archives: Разни

Език мой – враг мой

Езикът е универсален начин за разбиране, събиране на хората. Но и един от най-големите отмъстители на незнанието им. Или на самоувереността им.

В предаване на “Пирамида” един от поканените участници в дискусията се обърна към друг:


Вашия близък го интубирахме и той прие ЛЕТАТЕЛНА форма”. След което се поправи – “летална”.

(«Фаталният изход», което означава «летален», не е форма, а състояние. Е, метафорично може да се сравни с «летенето» като напускане на тялото от душата, но пак няма как да е «летателен». А щом са го интубирали, и човекът все пак е умрял, съюзът би трябвало да е «но»/той…/.)

Главата на лицето беше наведена ровеше нещо в жабката на колата./Из полицейски рапорт/

Заварих на местопроизшествието един автобус “Чавдар”, който е на ТКЗС-”Кубрат”, но с него не съм разговарял изобщо. /Показания на полицай/

Непознаването на точните значения на думите, неправилното им свързване в изреченията води до безсмислици, пораждащи смях. Те са резултат от беден речник, ниска езикова култура, неразвит интелект. Мой приятел сравни подобни “словесни салати” с невъзможността на циклофрениците да създават съждения. Но при тях все пак е болестно състояние на мозъка, докато героите от посочените примери страдат от вербална (словесна) немощ. И все пак тези ситуации не изглеждат опасни. Но определят говорещите като наивни и глупави.

Опасни обаче са ситуациите, в които хора с претенции за знаене на езика и умения за употребяването му изричат безсмислици или неправилни внушения с уж подбрани и добре подредени думи. Опасността за другите от подобни изказвания е в две посоки:

– първата е, че по-малко знаещите се доверяват на “авторитета” и приемат всичко казано от него, дори да не го разбират (и си създават комплекси, че не са достатъчно умни, защото не могат да се изразяват “така”);

– втората е, че се налагат неестествени модели на говорене, които се опитват да изместят яснотата на словото със способността му да затъмнява смисъла (така се замазва нищоказването със сложни думи, а останалите се опитват да го подражават – както става често в статиите интерпретации по литературни проблеми).

Единственото средство за предпазване от подобни “лъжливи” въздействия на езика е опознаването на думите, на термините, създадени от тях, както и на възможностите за свързването им в изречения, предаващи непротиворечиво мисълта на говорещия.

Няколко примера за подобно “измамно” говорене:

1. Отмяната на изпита по литература (за журналисти) издава въпиющо късогледство. В държавата има няколко вида говор. Най-висшата еманация на българския говор е литературата. С тази промяна ние ще изкараме в най-популярния говор – какъвто е журналистическият, липсата на високо говорене. Който не вижда това, просто не е за университета.

http://www.standartnews.com/bg/article.php?d=2008-02-27&article=223436

Изказването е откъс от интервю на бившия ректор на СУ проф. Б. Биолчев след решението да бъде премахнат общия изпит по литература за кандидатстващите журналистика. Професорът е филолог, автор на научни и художествени текстове, любим преподавател за студентите си. Като позиция мнението му е напълно приемливо (изпит по обща литературна и езикова култура трябва да има). Но в аргументацията са употребени неуместни и неточни понятия – особено за едно публично изказване, което трябва да бъде разбрано от много хора.

“Еманация” е най-значимото, екстрактът на една същност или явление. Литературата включва в себе си всички възможни начини на говорене в един език според темата на художествената творба. В същото време е “направена”, защото е измислена, макар да се надява да изглежда истинна. В този смисъл няма как да е еманация на езика, защото е начини на използването му с определена цел.

“Говор” е понятие от езикознанието (по-конкретно – диалектологията) и се отнася до регионалните разновидности в речевата употреба на един национален език (разложки, трънски говор). Явно с използването на тази дума професорът се е опитал да стане по-достъпен, заменяйки с нея “дискурс” (начин на говорене, изразяване – личностен, групов), но се е отдалечил от същността. “Журналистическият говор” пък би трябвало да е едно от проявленията на публицистичния дискурс, но той едва ли е най-популярният в една държава, защото поне за сега няма някакви само свои определения.

А какво означава изразът “ще изкараме в най-популярния говор…липсата на високо говорене”, може само да се гадае (как се изкарва липса от нещо?)

2. Фактически, това е матрицата на българската литературност. Някъде там се крие например обяснението защо сума ти начеващи стихотворци пишат като Яворов, дори с аналогична лексика и синтаксис, и защо думите “нестинарка” и “утроба” прорязват с изумителна честота кажи-речи цялата ни женска поезия. А който смята, че тези параметри не протягат влиянието си, пряко или чрез инварианти, до средните и горни етажи на литературността, е, меко казано, наивен.

http://www.liternet.bg/publish8/vtrendafilov/krizata2.htm

Това е фрагмент от статия на един от бившите министри на образованието – също изкушен от словото и литературата, с много интересни наблюдения и изказвания в различни публични форуми. Но и в неговия начин на говорене претенциозността понякога измества прецизността (точността).

Примерът е обърнат към множеството образни повторения в съвременната литература, които не я обогатяват с оригиналните си появи, а са просто имитация на художественост. Тезата назовава един от проблемите на масовизацията, принизяваща качеството на литературното. Но в последното обобщаващо изречение «параметрите», които «протягат влиянието си», не казват нищо смислено – «параметър» е измерение, граничност на нещо, което няма как да се протяга към друго, може само да бъде съпоставено, съизмерено. И да, може да започне да служи като мярка, която да измести вече познатите определения за художественост. «Пряко или чрез инварианти» е също толкова неясно – инвариантът е обобщен модел на нещо, а всяко негово конкретно проявление е един от вариантите му – например, «поема» е инвариант на лиро-епическия жанр, а «Ралица», «Септември» са две негови вариантни конкретизации.

3. Човек трябва много да внимава, когато се самоопределя. И ако е убеден, че има правилна представа за себе си, да я защитава и с думите си:

И като естет вярвам, че това, което най-много съблазнява човека е красотата поднесена в естетичен вид, независимо от това дали е в думи, в багри, в акорди, в образи.

Ако имате вашите затруднения в разчитането на нечии “велики мисли”, споделете ги. Не е срамно да признаеш, че не разбираш, а да се оставиш на инерцията на неразбирането. Защото въздействията на езика не са толкова резултат от “високо” и “ниско” говорене, колкото от “силата” (яснотата, чуваемостта) и “слабостта” му (неспособността за изразяване). Човек може да няма таланта на оратор, поет или писател, но може да придобие силата на словото. И да я използва, за да достигне до другите.

Когато в училище изучавахме “Ад” на Данте,

аз четях в междучасията “Декамерон” на Бокачо. Учителката ми по литература – най-големият виновник за сегашните ми занимания – ме излови и на смущението ми отговори с усмивка: “Няма значение какво четеш – все е Ренесанс. Ако ти е интересно едното, все може да стигнеш някога и до другото. А и да не е до него, трето ще ти привлече погледа. С времето гледането ще те научи и да виждаш.”
Училището често се възприема като насилие над желанията ни. Но всъщност само ги предизвиква – дори чрез отрицанията (даже май най-вече чрез тях).

Какво / защо (не) обичате да четете?
Как предпочитате споделянето на разбиранията си – устно или писмено?