Четенето на какъвто и да е текст не е само про-читане на букви, думи, изречения. Четенето е раз-читане, т.е. разбиране на казаното.

Художествените текстове са по-различни от останалите, защото изричат хора и светове чрез творческата измислица на автора, която се надява да изглежда убедителна и истинна. Но това е неговото разбиране за истинност и то може да не съвпада с читателското, дори да не е близо до него (особено ако текстът е писан в много различно време от времето на четенето). Затова е доста по-трудно да се разбере казаното в една литературна творба. И все пак има начини, които помагат да се достигне до смисъла й или поне до тази част от него, която се възприема по сходен начин от повечето вероятни читатели.

Разбирането на художествения текст има две условия: да харесаш това, за което се говори (четенето като удоволствие) и да те впечатли начинът, по който се говори. Двете са свързани. И най-драматичната история не може да те развълнува, ако е разказана нескопосано. И обратно. Понеже произведенията, изучавани в училище, са избрани предварително, харесването им от учениците не е гарантирано. Но може да се предизвика, ако се вникне в начина на направата им и се окаже, че чрез нея са отправени важни и за съвременния човек послания.

Кои са основните елементи на художествения текст, чрез които се изказва неговият смисъл?

ЖАНРЪТ е художествената форма, в която се изказва текстът. Авторът решава дали ще пише роман, разказ или елегия според темата и нейния обхват. Глобалните промени в живота и мисленето на хората, съпътстващи прехода от робство към свобода, не могат да се преставят в една случка с няколко герои. Затова Вазов избира романа като “съд”, в който да налее съдържанието на “Под игото”. От своята позиция пък читателят, като знае, че ще чете роман, се настройва за “много събития с много герои, разиграни на много места и за сравнително дълъг период от време”. Ако обаче знае, че ще чете текст в стихове със заглавие “Елегия” например (Ботев), ще очаква не разказване на някаква история, а състояния, емоции, размисли, предизвикани от страдание, разочарование, неудовлетвореност.

ЗАГЛАВИЕТО (предтекстът) насочва към темата (това, за което ще се говори) или към някой неин аспект. При епическите (повествователните, прозаическите) текстове тя винаги се свързва с някаква извънтекстова действителност (времето на робството или веднага след него у Вазов, животът на селския човек в периода на разпадането на патриархалността у Елин Пелин). Заглавието я подсказва с някакъв ориентир към ситуацията (“По жътва”, Елин Пелин; “През чумавото”, Йовков, “Тютюн”, Димов) или героите (“Дядо Йоцо гледа”, Вазов; “Индже”, Йовков).

При лирическите текстове заглавието има по-условен характер, защото се свързва с някое от вътрешните състояния на говорещия (лирическия субект) или с повода за тях (“Две хубави очи”, Яворов; Борба”, Ботев). Понякога поетическите творби остават без заглавие, което е знак, че авторът не е пожелал или не е успял да изнесе преобладаващото в емоциите и преживяванията на аза в предтекста. Тогава роля на “отключващ посланието смисъл” играе първият стих.

КОМПОЗИЦИЯТА (организацията, подреждането) на текстовите компоненти също е един от пътищата към смисъла. В епическите творби тя се обвързва със сюжета – начина, по който са разположени събитията в разказаната история. От това на кои е посветено повече художествено време и кои са по-пестеливо предадени, се съди за значимостта им в развитието на цялото действие (Вазов отделя повече от 2/3 от съдържанието на “Под игото” за подготовката на въстанието, което внушава разбирането му, че именно в този период народът “порасте на няколко века”). Всяко разместване (ретроспекция), вместване (интроспекция, “разказ в разказа”) на събитията също има своите художествени причини. Важен е и начинът, по който се проявяват основните моменти в развитието на самия сюжет – експозиция, завръзка, кулминация, развръзка, епилог (например много разтеглената експозиция в разказа “Последна радост” на Йовков, която е почти половината от разказа, защото представя хармонията на мирното битие; същинската история е войната, която го разрушава).

В лирическите творби композицията се проявява в подреждането и свързването на отделните смислови фрагменти (защото липсва сюжет) – стиховете, строфите, по-големите тематични цялости (например в баладата “Хаджи Димитър” първите 4 строфи говорят за умирането на юнака “там на Балкана”; 6-11 – за неговото обезсмъртяване; 5-та е границата между двете състояния и обобщение на борбата като начин за постигане на свободата; а последната 12-та строфа свързва смърт и безсмъртие в картината на “вечното умиране” – “и кръвта пак тече ли тече”).

Функция на композицията е и рамката на текста – връзката между началото (или заглавието) и края му. Тя има за цел да придаде завършеност на посланието, но и да посочи перспективите му (разказът “Задушница” на Елин Пелин започва с описанието на мъгливия есенен ден, носещ усещане за разруха, тъга, смърт; финалът са “мъглите” в сивите очи на Стоилка, в които играят пламъчетата на надеждата за продължаване на живеенето със Станчо).

ХУДОЖЕСТВЕНОТО ВРЕМЕ И ПРОСТРАНСТВО (хронотопът) придава друг вид граничност на смисъла в текста. Във всяка творба има някакви знаци за време и място. Но функцията им е различна за различните жанрове.

В епическите произведения хронотопът придава обективност на разказаната история – къде и кога протичат събитията. Така те изглеждат като наистина случили се (разказът винаги предава историята като миналост). Понякога определителите за време и място са по-конкретни (година, месец, име на местност – като в началото на “Една българка”), друг път – много общо формулирани (някаква част от някакъв ден на някаква поляна край някакъв път в “По жицата” на Йовков) и така се създава усещане за неединичност, повторимост на разказаното (универсалност). Освен да придава реалност, хронотопът носи и символични значения (сюжетът на “Косачи” от Елин Пелин се развива в една нощ – време за почивка между два работни дни; но нощта е и времето на тайнството, когато се раждат приказките, свързва се с неяснотата, невидимостта, неистината; пространството пък създава внушения за безграничност чрез опозициите близо-далеч – “безкрайното тракийско поле”; горе-долу – “звездното небе” и “земята, тръпнеща в наслада”).

По-особено е присъствието на времеви и пространствени образи в лирическите текстове. Поетическото изказване винаги създава илюзията за сегашност – сякаш се изрича в момента на четенето му. Причината е, че не се предават някакви вече наблюдавани външни обстоятелства (както е при разказването), а вътрешните състояния на субекта, причинени от тях. Това натоварва времето и пространството с много условен смисъл. С въображението си говорещият може да бъде на повече от едно места едновременно (“А аз съм тук и там. Навред. Един работник от Тексас, хамалин от Алжир, поет…” – Вапцаров), което придава на същността му обобщена човешкост. “Там на Балкана” е “горе, на високото, близо до звездите”, от където се вижда юнакът, срещу “нейде в полето”, в ниското, където звучи песента-плач на страдащите (“Хаджи Димитър”, Ботев).

ЧОВЕШКОТО ПРИСЪСТВИЕ в художествените текстове конкретизира в най-голяма степен авторовия замисъл с мисленето, говоренето, действието на героите. От една страна образите им създават представата за човека от времето на текстопораждането, а от друга внушават авторовото отношение към неговите различни лица.

В епическите творби героите са представени през гледната точка на разказвача (повествователя). Той е едно от най-интересните художествени присъствия, защото има двойствена роля. Като част от измисления свят на творбата и той е измислен и е един от героите в него. Но е и най-прекият проводник на авторовите мисли, разбирания, оценки за събитията и тези, които ги случват. Така той живее в художествното време, но “познава” и говори от името на авторовото. Останалите герои са “направени” от писателя, представени от повествователя, но създават впечатление и за самостоятелно личностно присъствие – по начина, по който говорят, действат, отнасят се едни към други. И колкото по-убедителни са характерите им, толкова по-истинен изглежда и светът, който населяват.

Лирическият текст проявява по друг начин човешките отношения. В него има един единствен говорещ – лирическият субект – и през неговата позиция, преживявания, реакции се осмисля всичко останало (както от заобикалящия го, така и от вътрешния му свят). Основен сигнализатор на субектно-обектните отношения е начинът на изразяването му или лирическият изказ. Когато Аз-ът говори в първо лице, значи се опитва да обясни сам себе си (той е и субект, и обект на изказването – “Аз не зная защо съм на тоз свят роден,/ не попитах защо ще умра…”, Смирненски; “Но ние в тебе, майко, ще умрем чужденци”, Вазов). Когато говори във второ лице, субектът отправя послание към някого – конкретен или по-общо назован (“Ти ли си, мале, тъй жално пела”, Ботев; “Ти помниш ли морето и машините”, Вапцаров; “Може би искате да я сразите моята вяра…”, Вапцаров). Така се внушава близост, изповедност, диалогичност, макар да липсва “отговарянето” на другия/те. Второличният изказ може да бъде и говорене на себе си – като виждане отстрани и затова по-обобщено (“Да се завърнеш в бащината къща”, Дебелянов). Говоренето в трето лице, за някого, означава дистанция – поради респект или неприемане (“Жив е той, жив е!”, “Патриот е, душа дава…но не свойта душа, братя..”, Ботев).

НАЧИНИТЕ НА СЛОВОУПОТРЕБАТА(оживяването на езика) в текста също добавят към неговата художественост и смисъл. Всички автори от една националност употребяват общ език, но в различните му исторически ситуации и личностни проявления той изразява уникалната авторова същност. Драматичното неспокойствие, смесващо различни, често полярни начини на изразяване у Ботев не може да се сбърка със съзерцателната обобщеност, мисловната претовареност (придаваща известна тромавост понякога) на П. П. Славейков. Вазовата обяснителност и дидактичност се противопоставя на лаконичността и диалогичната експресивност на Елин Пелин и т.н.

КОНТЕКСТУАЛНОСТ – определя мястото на литературния факт сред другите литературни факти, чрез което едновременно се конкретизира и се разширява смисълът му. Когато четем един текст сам за себе си, виждаме само казаното в него. Когато обаче познаваме контекста на създаването му (ситуацията на текстопораждането), разбираме много повече от неговите послания.

Всяка дума в художествения текст е обградена от други и в зависимост от свързването на значенията им образите придобиват допълнителни определения. Така в контекста на “Зимни вечери” от Смирненски “децата” изразяват обречеността на света, в който няма перспектива за човешкото (“А спрели за миг до фенеря,/ чувалчета снели от гръб,/ стоят две деца и треперят/ и дреме в очите им скръб”). Докато в текстовете на Вапцаров “децата” са едно от основанията на вярата в пожеланото бъдеще (“ала не бойте се, деца, за утрешния ден”).

Всеки текст в творчеството на автора има своето място като етап от неговата еволюция. “Майце си” (първият текст на Ботев) назовава кризата на лирическия субект в един отправен момент на житейското, когато все още не са ясни целите, идеалите на съществуването. Обратно – “Обесването на Васил Левски” (последният Ботев текст) изказва непреодолимостта на всеобщото страдание от загубата на идеала, на човека, който е бил негово въплъщение.

Всеки автор също е момент от литературния процес и творчеството му се обяснява с времето на формирането му, с начина на мислене в него и за него, с художествените постижения на предходниците, чието продължение или опровержение се открива в произведенията му. Ботевата уникалност е немислима без натрупването на възрожденския опит – идеологически, творчески, чието обобщение и надграждане се открива в поезията му.

МЕЖДУТЕКСТОВА СВЪРЗАНОСТ (следствие от контекстуалността) – връзките, които съществуват между произведенията на един автор или между творчеството на автори от една и съща или различни епохи. Те са резултат от сходен начин на мислене, близки теми или разсъждение по едни и същи проблеми (в зависимост от времето на проявлението им).

“Епопея на забравените” и “Под игото” на Вазов представят темата за Априлското въстание със средствата на различни жанрове. Но общите проблеми – за прехода от робство към свобода, за ролята на личността в порастването на общността и др. – предпоставят близостта в изразяването на двата текста. Дори в главата “Пиянството на един народ” има цитат от одата “Левски” на Епопеята (“и в няколко деня, тайно и полека/ народът порасте на няколко века”).

Мотивите “пиянство” и “песен” от “В механата” на Ботев се откриват по-късно и в “Арменци” на Яворов, като общите им значения на “забрава, трагичност” – “памет, героика” се проявяват по своеобразен начин в различния контекст на двете стихотворения и на творчеството на двамата поети като цялост.

Всички тези повтарящи се елементи на художествения текст могат да подпомогнат разчитането му, защото общото е път към осъзнаването на различията. Ако се научим да откриваме устойчивото в произведенията на авторите, ще можем да видим и оригиналните варианти на проявлението му във всяка творба. Защото необикновеното в тях не е толкова в това, което се казва, а в начина, по който е казано. Автори и читатели се вълнуват от едни и същи проблеми векове наред. Но всеки творец се опитва да ги изкаже според своите и на времето си разбирания. А всеки читател се надява очакванията му за познатост да бъдат изненадани от нещо, което не е срещал в други текстове. И като го открие и разбере, да му стане интересно.