Есе

по повод на проблем от литературна творба

esse – опит; като жанр в най-общ смисъл – опит за изказване на размисли, становище, отношение по някакъв проблем; във връзка с художествен текст – разсъждения, споделен личен и културен опит, провокиран от проблем на текста (текстовете) на автора

Литературното есе обикновено се предпочита от учениците с мисълта, че е по-свободно като език и структура и оттам – по-лесно за изказване. Свободата обаче никога не е била лесен избор. Също и в писането. Клишираните общи фрази с изкуствен приповдигнат патос все още не осигуряват успешна защита на темата и жанра на есето. Защото опит означава не само изпробване на някакви умения, а и обобщаването на вече натрупано знание от житейската и културната практика на личността. Именно попадането в различни ситуации, срещането с примери на духовни и езикови прояви от различни времена и пространства формират мисленето, ценностната система на всеки отделен човек и на обществото като човешко единство.

Литературното есе проверява мисленето на пишещия по някакъв универсален проблем (например “вярата” като същност и значимост за всеки човек), като използва за отправна провокация текст или текстове на един или повече творци. Но изложението предполага съпоставянето на личното разбиране на автора на есето с изказаните по художествен път истини, както и с начина, по който други преди нас са разбирали същия проблем. В този смисъл съдържанието на есето предполага поне четири основни равнища:

  • разчитането на проблема, заложен в заглавието (темата) на есето; то играе и ролята на теза (основно твърдение), което в изложението ще бъде илюстрирано с примери от различен характер

ПРИМЕР:

Ако темата на есето е “Вярата – израз на сила или слабост” и е отправена от и към текстовете на Вапцаров, началното изясняване на общия (универсалния) смисъл на вярата може да има следния изказ:

Вярата е упование в някакъв авторитет – нещо или някой, което/който ти дава основание да мислиш, че това, което правиш или ти се случва, има смисъл, има перспектива. Обикновено авторитетът е външен спрямо индивида, но може да бъде и той самият – и естествено вярата в себе си е най-трудно постижимото отношение. А дали вярването е сила или слабост, не е въпрос с еднозначен отговор.

  • разбирането на живелите преди нас по поставения проблем: този аспект от съдържанието може да включва примери от различни етапи на историята, културата (митология, фолклор, литература), философията (науката за знанието); Библията също се използва често като “Книга на книгите”, изказала не толкова религиозния, колкото обобщения опит на човечеството в търсенето на житейските ценности (по същата логика могат да се използват и други подобни книги като Корана например) – така се проявява общата култура на пишещия

ПРИМЕР:

Вярата като безпрекословно доверие в сили извън човешкото се е появила със самото възникване на хората и техните първи опити да си обяснят света, както и своето място в него. Митът е образът-разказ, който древните са имали за създаването на битието и за появата на човека в него. Неговата сакралност се обяснява с общото за всички митологии убеждение, че Боговете са сътворили света от Нищото (Хаоса) и са го подредили по своя преценка, като са отредили на човека ролята на зависим от тяхната воля (така се е появила идеята за Съдбата като предначертаност).

В този примитивен етап хората са живеели много по-непроблемно от сега, защото не са търсели причините за това, което им се случва – всичко се е обяснявало с “предписаното”. Нямало е представи за добро и зло – благата, които са получавали, са били награда за съобразяването с божествената воля; отнемането им, страданията са били наказание за непримирение. Зевс е бил и причина за изобилието, и гръмовержец, който не е отминавал несъгласието на тези, които са се отклонявали от желанията му.

Старозаветният Бог от първите книги на Библията също е наказвал “непослушните” – изгорил е Содом и Гомор, разрушил е Вавилонската кула, с която хората са искали да достигнат до него; изпратил е Потопа. И тези събития не са разколебали хората в Него, а са засилили вярата им във всемогъщието Му. Но не може да се каже, че това е израз на слабост – във времето, когато не е имало други обяснения за съществуването на земното, човешкото (науките са били още в зародиш и са били неделими в синкретизма на светопреживяването), упованието в Бог е бил единственият начин за оцеляване във все още неразгаданата истина за света.

Християнството създава друг образ на божественото и оттам – и на вярата в него. Божият син е Богочовек – заченат от Бога-Отец и роден от смъртна. Така той се приближава до земните, носи посланията на безсмъртното, но и познава страданията на хората. Умира, за да ги спаси и възкръсва, за да ги убеди, че Бог е сила и вечност. Христос е милосърден за разлика от наказващия Йехова, изцелява телата и душите на смъртните, проповядва любов и смирение и формулира представата за Добро (не прави на другия това, което не искаш да направят с теб).

Вярата в Него учи хората да живеят заедно в мир (обичай ближния си, обичай и врага си), да приемат живота с всичките му трудности и да се стремят към духовно въздигане, като пренебрегват преходността и незначителността на материалните неща. Неговите последователи са умирали като мъченици, отстоявайки тази вяра, и са се превръщали в светци – образец за подражание поради несломимостта си пред тези, които са се опитали да ги пречупят.

  • разбирането на днешния човек (в частност на пишещия) по поставения проблем

ПРИМЕР:

Днешният човек е изправен пред изпитанията на своите вери. Ситуацията, в която живеем е много по-различна и сложна от времето, когато се е родило вярването. Науките са постигнали много истини за направата на света и са разколебали доверието в Бога, като са повишили самочувствието (вярата) на хората от (в) тях самите. Това разпилява ценностите – всеки търси смисъла на живеенето според собствените си знания и представи за важното и неважното, полезното и вредното, възможното и невъзможното.

Но различията между хората ги прави неединни и оттам – слаби. Те се поддават на провокации, на влияния от други, които са по-силни, облечени с власт, и често стават средство за разрушение (войните, тероризма). Загубите, които са следствие от унищожението, водят пострадалите отново до загуба и на вярата в себе си. А природните катаклизми (земетресения, наводнения, урагани) прозвучават като наказание за неспособността на човечеството да съхрани своята единност и хората отново се обръщат съм Бога – с молба за прошка и с надежда за спасение, оцеляване.

  • Разбирането на твореца (творците) по поставения проблем: то се изказва много по-обобщено в сравнение с ЛИС и не се нуждае от разгърнати доказателства; но трябва да бъде съответно само за този автор (а не говорене изобщо) и убеждаващо с избраните текстови илюстрации.

Пример:

Стиховете на Вапцаров изказват смисъла на Вярата като синоним на Живота. Неслучайно първото стихотворение от стихосбирката “Моторни песни” е именувано “Вяра”. Тя е не просто инстинкт за самосъхранение – вярването е единствената възможност да се получи познанието, да се откриват нови светове (“да търсиш в простора далечна планета”), да има не само “днес”, но и “утре”. Защото вярата е всичко, което ни свързва с другите – вярата, че можеш да обичаш, че може да си обичан, че можеш да направиш неща, които да останат и след теб, когато вече няма да те има. А също и да получиш прошка, когато сгрешиш, за да можеш да продължиш нататък.

Песен за човека” събира лицата на човешкото в една действителност, където то е проблематизирано. Превръщането на престъпника в “човек”, способен на песен преди смъртта, внушава вярата в способността за себепостигане въпреки условията на съществуването (“не стигне ти хлеба, залитнеш от мъка и стъпиш в погрешност на гнило…”). В този смисъл вярата е съдържание на съществуването и негов щит (“и бронебойни куршуми за нея няма открити! Няма открити!”).

В композицията на есето тези основни съдържателни моменти могат да бъдат подреждани в различна последователност и дори да се преливат един в друг. В това е едно от проявленията на свободния избор на пишещия.

Добро начало – добро настроение; добър край – добро впечатление.

Есето може да бъде рамкирано от мото, използващо цитат от текст на автора и да завърши с други негови думи, както и с пример от друг автор, популярна сентенция или израз на самия пишещ, който обобщава смислово и емоционално неговото лично отношение към казаното.

Пример: като мото на есето за вярата може да се използва цитат от стихотворението “Вяра”, свързан с нейната неизбежност за оцеляването на човека и човешкото:

Ето, да кажем, вий вземете колко? –
Пшеничено зърно от моята вера.
Бих ревнал тогава, бих ревнал от болка
Като ранена в сърцето пантера.
Какво ще остане от мене тогава?
Миг след грабежа ще бъда разнищен!
И още по-точно, и още по ясно –
Миг след грабежа ще бъда аз – нищо.

Като финал могат да останат последните думи от стихотворението, както е в предложения пример, а може и нещо друго по преценка на автора, което да задържи вниманието на четящия със своята оригиналност.

Езикът е другото проявление на свободността в есето. В него могат да се смесват начини на изразяване почти от всички стилове – литературнонаучен (в интепретативните моменти), публицистичен, разговорен, философски – в съответствие с привежданите примери. Емоционалната оцветеност, постигната с реторични въпроси, възклицателни изрази, изразява пряко отношението на пишещия, неговата съпричастност към проблема. Но спазването на мярката в това разноезичие никак не е лесна постижимост. И често вместо синхрон, преливане от един изказ в друг, се получава какафонично разногласие и несвързаност.

Този модел на есе е приложим и при писане по някакъв проблем, непредизвикан от художествен текст (например “Не всичко е пари”). В него литературните примери са препоръчителни, но не са задължителни.

И два примера от практиката ми със студенти:

ЗА ЧИСТОТАТА НА ПОМИСЛИТЕ И ПРИНОШЕНИЯТА

(ПО РАЗКАЗА „ЗАНЕМЕЛИТЕ КАМБАНИ“ НА ЕЛИН ПЕЛИН)

Величко Тодоров Калиев, спец. „Редакторство и коректорство“, 2019

Всички можем да се съгласим, че ние сме деца на времето си, движени от много и различни авторитети: още от ранна възраст – това са мама и татко, след това се появява най-авторитетният ни учител, по-късно, в юношеството – най-великата звезда; а за християните в своята зряла възраст – тук лидерът може да е само духовният водач за една част от тях (типичен представител тук е игуменът спрямо владиката) и единствено Бог – за друга част (представител е жената в храма в Елин-Пелиновия разказ, която е влязла в манастирския параклис без „благословията“ на отеца). Един бърз щрих от разказа „Занемелите камбани“, част от литературния цикъл „Под манастирската лоза“, за да откроя субординационните връзки, поставени на власт (авторитет) и подчинение (изпълнител) в текста: между отец Йоаким и владиката, между жената в храма и игумена, между народа отвън и Божия служител, между този същия настоятел и неговия Господ.

Очевидно темата следва да бъде разглеждана предимно от духовна гледна точка, имайки предвид семантичните единици „чистота“ (на духа и душата), „помисли“ (все по-ярко изразено е самонаблюдението на човека с цел да не съгреши) и „приношения“ – стилистика повече характерна за религиозните  общества, но не само там и не непременно. Именно чистотата, и то духовната чистота, ще предположи тезата в следите две изречения: Всеки християнин, а и всеки човек с хуманно отношение, следва да се стреми към добри взаимоотношения в релацията „човек – Бог“ (използвам математическия термин, тъй като общото множество между двата субекта е винаги налично). Веднага обаче уточнявам, че на практика тези взаимоотношения често са нарушени, причина за което е грехът в човечеството, непослушанието, непокорството, които водят до нечистота както на мисълта, така и в делата, а без чисти помисли няма чист принос.

Николай Бердяев – философ и публицист – споделя мисълта: „Християнството не е младенец, а 2000-годишен старец“. Затова християнството, предполага се, страда от старчески болести, една от които е старческото обременяване (обичаят, канонът и само канонът – отново аргумент от разказа). Така авторитет на християнина днес, от когото се очаква да бъде чист в помислите и в приносите си, е не толкова Евангелието, което призовава „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени и аз ще ви успокоя“ (св. Ев. Матей 11:28), а неписаните правила – обичаите в сляпото им следване твърде често с оглед на личността („intuito personae“) – мръсната жена няма право да влиза за молитва, а от нея пък приношения не се очакват, тя очевидно не носи тлъсто дарение.

Някой анонимен мислител е оставил следната мисъл: „Християнството е достигнало до Гърция и се е превърнало във философия. Християнството достигнало до Рим и станало институция. Християнството достигнало до Европа и се превърнало в култура. Християнството достигнало Америка и станало бизнес.“ Тук  аз смятам, че християнството не търпи адаптация към културите на света, а тъкмо обратното – християнството изисква адаптация на тези култури – римска, гръцка, европейската по-късно – към самото себе си. Затова, преди да имаме чисти помисли и чисти приноси, ние трябва да имаме чисто християнство, да следваме чистото Евангелие, а не да ги нагаждаме („ги“ – и двете: и християнството, и Евангелието) към нашия начин на живот, а обратно – нашия живот към стандартите на Писанието. В противен случай 76% кръстени православни християни в България с издадени кръщелни свидетелства (http://www.nsi.bg/census2011/NPDOCS/Census2011final.pdf – данни от последното преброяване през 2011 г., източник: Национален статистически институт) ще бъдат само на хартия, удостоверени в аналите на църквата и в националната ни статистика. Отец Йоаким трябва да е с доста повече подобни удостоверителни документа: за православен християнин, за послушник, за йеромонах, за монах и чак след това за игумен – преминал през цялата йерархия на черното (монашеското) духовенство (бялото духовенство са свещенослужителите в храмовете извън манастирските общности). Целият този духовен път и опитност явно не му достигат, за да съхрани чистотата в отношението си към „дрипавата, мръсна, забрадена“ жена. Вече споменах, че без чисти мисли, няма чист принос. Защото мисълта поражда решение (мотив), а мотивът активизира волята и преминава в действие, в поведение. Пример за приношения от двата полюсни типа са приносите на Каин и Авел: единият е приет, другият – отхвърлен. И така се стига до първото убийство в човечеството.

Вече направих някакъв опит да аргументирам какво определя и как се случва вярата в авторитетите. Освен всичко изложено, тук бих добавил едно явление и това е фаворитизмът (фаворизирането) на личността в негативната натовареност на тази чуждица. Расото, кръстът, голямата брада, църковнославянският в ХХI век вместо чистия български език, на който да се четат Апостолът и Евангелието с цел да бъдат всячески разбираеми от всекиго, от малък до голям, от неук до академик, – това са само външните атрибути на това социокултурно явление. „Никога не съди за една книга само по нейната корица.“ Не е лошо да имаш любимец, лошо е да му се придават качества, които не притежава. Култът към личността идва още от древните източни (семитски) култури. Днес много често ни се предлага една червива ябълка, която е захаросана и покрита с глазура (благ тон, лицемерна усмивка). И когато отхапем, усещаме, че има нещо нечисто (в помислите на нашия авторитет и в неговите приношения).

Ние сме свободни хора и имаме правото на избор. Но често това е  нуждата да се „присламчим“ към нещо по-голямо от себе си, за да се чувстваме значими чрез избрания от нас представител. Намирам това за пазарно мислене, в което има нещо нечисто поради факта, че фаворизираният е мислен като по-силната страна. Да издигаш духовния си водач до степен на висш разум и на последна инстанция, е неразумно, недуховно и е детско. Кога едно дете съзрява? Когато спре да смята, че има „най-хубавото“; когато престане да казва „Аз имам най-хубавата играчка!“

Християнството не е култура на изключването! То не е и културно-масова дейност. Някои са го превърнали в такава, бидейки йоакимовци, гонещи невзрачните от храма на живота, при това с дете в ръцете си. А човек се извисява най-много, когато се смирява пред едно дете. Американският президент Джонсън е казал: „Към гордите ще бъдеш горд, за да не те отхвърлят, а към смирените – смирен, за да не те накаже Господ.“ „Принципът (в разказа това е обичаят) е по-важен от човека“ – това е кредото на религиозния, а не на духовния човек. Вместо да преодолеят кризата на вярата в душите си – криза, която е резултат от нечисти помисли и дела, те решават, че трябва да изключат другия, защото не е спазил канона.

„Аз съм авторитетът!“ не означава, че трябва да се анатемосват всички съгрешили волно или неволно. „Защо си влязла тук? – каза сърдито старецът… – Не знам, отче – каза объркано жената.“ Дори законодателят, пишейки през далечната 1968 г. и до днес действащия Наказателен кодекс, е по-хуманен в частта за извършване на деяния неволно: „Незнанието на фактическите обстоятелства, които принадлежат към състава на престъплението, изключва умисъла относно това престъпление.“ (Чл. 14, ал. 1 НК). Ето тук е разликата между религиозния (законнически, каноничен, следващ обичая) и истински духовния човек – първият прави аутопсия на живота, пита „Защо“, макар да вижда и да чува защо жената е влязла в храма… Жената може да е сгрешила, но не е съгрешила! Защото не всяка грешка е грях, докато всеки грях е грешка.

Нужно е духовно бащинство, любящо отношение, повече от наставничество, реална духовна връзка. Когато отец Йоаким възстанови тази връзка със своя Отец, тогава спря да вижда нечистотата на жената, неуместно за него поставената игла, престана да вижда петната, а „духът му се спря и притъмня пред очите му“. Така протича духовната трансформация: катарзис на мисълта („Молете се…, голям грях е сторено.“) и катарзис в приношенията („падна на колене“, „взе я – иглата – и я забоде на завесата“). Това осъзнаване и промяна в поведението на компютърен език се нарича „Рестарт с ъпдейт“ (Restart с update). „Рестартът“ първо се случва в сърцето. Той винаги трябва да е личен. Това не е просто връщане на Йоаким към старото си естество, това е покаяние! А покаянието не е просто признаване на вина, то е обръщане на 180 градуса: хвърлящият иглата не само вече, че не хвърля, но той дори връща иглата на мястото й; на гръцки се употребява думата „метаноя“ за такова пълно обръщане. Савел, преди да стане апостол Павел, за три дни ослепява, когато от гонител на християните се превръща („метаноя“) в ревностен последовател на учението на Иисус Христос.

„Да изчистим България за един ден!“ – доста актуален призив напоследък. А дали някой се е замислял, че България се нуждае от духовно из(пре-)чистване? Действителен случай е, на който бях очевидец, когато един ден във влака си разговарят двама души и единият се възмущава, че всички отпадъци на гарата не са в коша, а около него извън кошчето. И другият обобщи само с една мисъл: „Нещо трябва да се направи!“ А това нещо някой трябва да го направи: всеки трябва да започне от себе си. За да е чист в помислите и в приношенията.

Накрая желая да отправя молба призив само с три пълнозначни думи: Моля, простете на религиозните!

 

ЕВРОПЕЙЦИ СМЕ НИЙ, АМА ВСЕ НЕ СМЕ ДОТАМ“

Алековото признание в света на днешния българин

( Requiem на разпада)

Галина Гурбанова,  БФ, III курс, 2020

Дълго време обмислях откъде да подхвана темата за нашата принадлежност.

Истинският проблем е не дали някой отвън се съмнява в нашето самоопределяне като европейци. Това е проблем, с който ние българите столетия не можем да се справим.  Проблемът не е извън нас, той е вътре в нас. Малцинственият комплекс за принадлежност към нещо профанно и маргинално; обърканата представа на западняците за нас като за някакъв плебейски етнос. Този проблем очевади още в „История славяноболгарская“, където родолюбецът Паисий недоумява: “О, неразумний юроде, поради що се срамиш да се наречеш българин?!“ – Липсата на индивидуалност. Перманентната зависимост, която с упорита последователност следваме години наред. Изглеждаме неблагонадеждни, хлъзгави, обезличени. Лутаме се от една до друга крайност. Цинизмът на Големите яхна удобно нашата несигурност и вроденото ни чувство да оцеляваме независими от идеологиите. Още в края на 19 век Алеко Константинов поетизира тази наша склонност към нагаждане и сервилничене в образа на  Ганьо Балкански. Интересна ми се струва обаче семантиката на фамилията на този персонаж. Авторът неслучайно избира името Балкански, а не Български. Тя е съвкупност не само от нашите, а от чертите на балканския човек по принцип.

Докато бях по-млада, със самоотвержен патос оправдавах горкия българин, понесъл на плещите си почти двувековното византийско и петвековното турско робство. Разпенено и с риск да ме омразят събеседниците, многоглаголствах как княз Борис-Михаил е погубил 52 болярски рода – елита на Средновековна България, как турският геноцид е обезлюдявал цели градове и села, как издевателствата и униженията над българската интелигенция са продължили след Освобождениетo; колко безотговорно е да емигрираш и оттам да размахваш пръст и да се правиш на по-местен от местните. Все се опитвах да се вглеждам в причините, за да оправдавам духовното оскотяване, което пълзеше и  ни превземаше.

Живеят ли сред нас потомците на народа, изковал най-старото технологично обработено злато на планетата? Ние ли сме наследниците на народа, откърмил първите царе, наследник на култура  по-стара от Старото царство в Месопотамия, съградил първия град на древна Европа? Къде са потомците на Орфей, Рез и Прометей, на Ахил, Дионис и Крум Страшний, на Спароток и Ситалк, на богомилите, Залмоксис и Спартак, бранили и опазили с цената на кръвта и името си свободата на Европа? Наследниците на двамата братя, провъзгласени за първосветци от люлката на цивилизациите – Европа – Свети  Свети Константин Кирил Философ и Методий. Отвоювали в диспут с духовенството на Ватикана правото на святост на Божието слово – да бъде славено и достъпно не само на трите канонични езика, а на всички земни езици.

И както става обикновено – аз питах, животът ми отговаряше.

До Освобождението по българските земи има 1088 училища, защото през Възраждането е въпрос на престиж всеки град да има свое училище. Децата учат основно „Рибния буквар“ на д-р Петър Берон, в който освен знания по биология, езикознание и аритметика има  и нравствени съвети като например: „На другите не се присмивай, ами себе си гледай“ и „Ако излъжеш веднъж, не ти вярват втори път“.

През 70-те и 80-те години на миналия век по качество на образованието си България е измежду водещите държави в света. Факт е, че училището е идеологизирано, че учениците ходят на селскостопански бригади и военно обучение, но днес хората си спомнят за тези неща с възторг. Някой може да каже, че тогава са промивали на децата главите, но това са други работи, нас ни интересуваше качеството и нивото на образованието. Учебната програма по класове през годините беше непроменяема, учеше се по едни и същи учебници. Дали това има някакво значение, не зная, но е очевидна истина, че завършилите по времето на социализма и малко след 1989 г. имат и богата обща култура, и са напълно грамотни.

През 1989 г. в България има 5000 училища.

Оттук започва съсипията на българското образование. Масово се затварят заводи и предприятия, по селата хората остават без работа, едни тръгват с децата си към града или „навън“, но понеже остават малко деца, почват да им затварят училищата.

„Делегираните бюджети“ слагат окончателно кръст на българското училище. Ежегодно на ученик се отпускат по 1400-1500 лв. и с общия бюджет училищата се самоиздържат. Големите градове се оправят, но в селско училище със 100 деца това няма как да стане, а и за да има пари поне за заплати, там учителите търпят какви ли не ученици.

Днес в България, която е член на ЕС, има 2456 училища – със 100 по-малко отколкото през 1885 година, когато сме били  3 милиона. От 1989 до 2017 г. в България завинаги затварят врати 2544 училища… Две хиляди петстотин четиридесет и четири училища! По статистика миналата година с подкрепата на българското правителство са открити 47 неделни училища в света. И ако там се откриват, а тук се закриват…Къде е България?

Продължавам с личен опит. Престоят ми в Кеймбридж ми показа, че сме европейци, ама не дотам. И понеже посветих този труд на образованието, ще кажа – децата там не са нито по-умни, нито по-мотивирани. И прекаленият неолиберализъм някак не ми допадна. Преподавателите в колежа пък не бяха чували за Достоевски. Но там има правила – железни и еднакви за всички. Няма вратички, няма уговорки. И когато ги спазваш, всичко е наред. Първото нещо, на което те учат, са техните прословути manners – как да се държиш – в колежа, на улицата, в магазина, в обществото, т.е. възпитават те, докато те учат. А ентусиазмът на преподавателите е зашеметяващ – такава атмосфера завихрят, че ти е неудобно да отидеш без домашно на другия ден.

Екипната работа е друг отговор – учат те, провокират  те за работа в екип. Показват ти пътя, насочват те, независимо дали ти харесва. И ти започваш да се чувстваш част от този организъм. Започваш да разбираш, че от твоята работа зависи успеха на колектива.Твоят провал е общ провал. Успехът е заслуга на всички.

Сравнявайки двете системи, със съжаление регистрирам, че въпреки инфантилния  ни стремеж да се развиваме и самоопределяме за жители на Старата госпожа,  нещата не са в наша полза. И това е моята голяма болка. Болка, която заради притъпената си ЕГН-чувствителност вече не усещам като физическа. Но тя остана – като утайка, като белег, като язва в душата ми:

„За да разрушиш една нация, не са нужни

атомни бомби или снаряди с далечен обсег.

Достатъчно е да се свали нивото на образованието

и да се позволи маменето на изпити от студентите.

Пациенти умират в ръцете на такива лекари.

Сгради падат в ръцете на такива инженери.

Пари се губят в ръцете на такива икономисти и счетоводители.

Човечността загива в ръцете на такива духовници.

Правосъдието умира в ръцете на такива съдии…

Крахът на образованието е крах на нацията.“

(според интернет, това са думи на Нелсън Мандела, посрещащи влизащите на входа на южноафрикански университет)

На финала, в духа на оптимизма, ще се опитам да модулирам минорната тоналност на този реквием.

Знам, че след време Бай Ганьо ще е само един карикатурен образ, който децата ще  изучават (Дай, Боже!) в часовете по литература. Сигурна съм, че след нас идват по-мъдри и по-духовни същества. Няма да е скоро, но много го искам. И вярвам!

А днес вие сте прави да отсъдите: “Ходила, видяла малко свят като бай си Ганя и започнала да проповядва:

Европейци сме ний, ама все не сме дотам!… Прощавай, не е за чудо пак да се срещнем.“