по повод на проблем от литературна творба

esse – опит; като жанр в най-общ смисъл – опит за изказване на размисли, становище, отношение по някакъв проблем; във връзка с художествен текст – разсъждения, споделен личен и културен опит, провокиран от проблем на текста (текстовете) на автора

Литературното есе обикновено се предпочита от учениците с мисълта, че е по-свободно като език и структура и оттам – по-лесно за изказване. Свободата обаче никога не е била лесен избор. Също и в писането. Клишираните общи фрази с изкуствен приповдигнат патос все още не осигуряват успешна защита на темата и жанра на есето. Защото опит означава не само изпробване на някакви умения, а и обобщаването на вече натрупано знание от житейската и културната практика на личността. Именно попадането в различни ситуации, срещането с примери на духовни и езикови прояви от различни времена и пространства формират мисленето, ценностната система на всеки отделен човек и на обществото като човешко единство.

Литературното есе проверява мисленето на пишещия по някакъв универсален проблем (например “вярата” като същност и значимост за всеки човек), като използва за отправна провокация текст или текстове на един или повече творци. Но изложението предполага съпоставянето на личното разбиране на автора на есето с изказаните по художествен път истини, както и с начина, по който други преди нас са разбирали същия проблем. В този смисъл съдържанието на есето предполага поне четири основни равнища:

• разчитането на проблема, заложен в заглавието (темата) на есето; то играе и ролята на теза (основно твърдение), което в изложението ще бъде илюстрирано с примери от различен характер

ПРИМЕР:

Ако темата на есето е “Вярата – израз на сила или слабост” и е отправена от и към текстовете на Вапцаров, началното изясняване на общия (универсалния) смисъл на вярата може да има следния изказ:

Вярата е упование в някакъв авторитет – нещо или някой, което/който ти дава основание да мислиш, че това, което правиш или ти се случва, има смисъл, има перспектива. Обикновено авторитетът е външен спрямо индивида, но може да бъде и той самият – и естествено вярата в себе си е най-трудно постижимото отношение. А дали вярването е сила или слабост, не е въпрос с еднозначен отговор.

• разбирането на живелите преди нас по поставения проблем: този аспект от съдържанието може да включва примери от различни етапи на историята, културата (митология, фолклор, литература), философията (науката за знанието); Библията също се използва често като “Книга на книгите”, изказала не толкова религиозния, колкото обобщения опит на човечеството в търсенето на житейските ценности (по същата логика могат да се използват и други подобни книги като Корана например) – така се проявява общата култура на пишещия

ПРИМЕР:

Вярата като безпрекословно доверие в сили извън човешкото се е появила със самото възникване на хората и техните първи опити да си обяснят света, както и своето място в него. Митът е образът-разказ, който древните са имали за създаването на битието и за появата на човека в него. Неговата сакралност се обяснява с общото за всички митологии убеждение, че Боговете са сътворили света от Нищото (Хаоса) и са го подредили по своя преценка, като са отредили на човека ролята на зависим от тяхната воля (така се е появила идеята за Съдбата като предначертаност).

В този примитивен етап хората са живеели много по-непроблемно от сега, защото не са търсели причините за това, което им се случва – всичко се е обяснявало с “предписаното”. Нямало е представи за добро и зло – благата, които са получавали, са били награда за съобразяването с божествената воля; отнемането им, страданията са били наказание за непримирение. Зевс е бил и причина за изобилието, и гръмовержец, който не е отминавал несъгласието на тези, които са се отклонявали от желанията му.

Старозаветният Бог от първите книги на Библията също е наказвал “непослушните” – изгорил е Содом и Гомор, разрушил е Вавилонската кула, с която хората са искали да достигнат до него; изпратил е Потопа. И тези събития не са разколебали хората в Него, а са засилили вярата им във всемогъщието Му. Но не може да се каже, че това е израз на слабост – във времето, когато не е имало други обяснения за съществуването на земното, човешкото (науките са били още в зародиш и са били неделими в синкретизма на светопреживяването), упованието в Бог е бил единственият начин за оцеляване във все още неразгаданата истина за света.

Християнството създава друг образ на божественото и оттам – и на вярата в него. Божият син е Богочовек – заченат от Бога-Отец и роден от смъртна. Така той се приближава до земните, носи посланията на безсмъртното, но и познава страданията на хората. Умира, за да ги спаси и възкръсва, за да ги убеди, че Бог е сила и вечност. Христос е милосърден за разлика от наказващия Йехова, изцелява телата и душите на смъртните, проповядва любов и смирение и формулира представата за Добро (не прави на другия това, което не искаш да направят с теб).

Вярата в Него учи хората да живеят заедно в мир (обичай ближния си, обичай и врага си), да приемат живота с всичките му трудности и да се стремят към духовно въздигане, като пренебрегват преходността и незначителността на материалните неща. Неговите последователи са умирали като мъченици, отстоявайки тази вяра, и са се превръщали в светци – образец за подражание поради несломимостта си пред тези, които са се опитали да ги пречупят.

• разбирането на днешния човек (в частност на пишещия) по поставения проблем

ПРИМЕР:

Днешният човек е изправен пред изпитанията на своите вери. Ситуацията, в която живеем е много по-различна и сложна от времето, когато се е родило вярването. Науките са постигнали много истини за направата на света и са разколебали доверието в Бога, като са повишили самочувствието (вярата) на хората от (в) тях самите. Това разпилява ценностите – всеки търси смисъла на живеенето според собствените си знания и представи за важното и неважното, полезното и вредното, възможното и невъзможното.

Но различията между хората ги прави неединни и оттам – слаби. Те се поддават на провокации, на влияния от други, които са по-силни, облечени с власт, и често стават средство за разрушение (войните, тероризма). Загубите, които са следствие от унищожението, водят пострадалите отново до загуба и на вярата в себе си. А природните катаклизми (земетресения, наводнения, урагани) прозвучават като наказание за неспособността на човечеството да съхрани своята единност и хората отново се обръщат съм Бога – с молба за прошка и с надежда за спасение, оцеляване.

• Разбирането на твореца (творците) по поставения проблем: то се изказва много по-обобщено в сравнение с ЛИС и не се нуждае от разгърнати доказателства; но трябва да бъде съответно само за този автор (а не говорене изобщо) и убеждаващо с избраните текстови илюстрации.

Пример:

Стиховете на Вапцаров изказват смисъла на Вярата като синоним на Живота. Неслучайно първото стихотворение от стихосбирката “Моторни песни” е именувано “Вяра”. Тя е не просто инстинкт за самосъхранение – вярването е единствената възможност да се получи познанието, да се откриват нови светове (“да търсиш в простора далечна планета”), да има не само “днес”, но и “утре”. Защото вярата е всичко, което ни свързва с другите – вярата, че можеш да обичаш, че може да си обичан, че можеш да направиш неща, които да останат и след теб, когато вече няма да те има. А също и да получиш прошка, когато сгрешиш, за да можеш да продължиш нататък.

“Песен за човека” събира лицата на човешкото в една действителност, където то е проблематизирано. Превръщането на престъпника в “човек”, способен на песен преди смъртта, внушава вярата в способността за себепостигане въпреки условията на съществуването (“не стигне ти хлеба, залитнеш от мъка и стъпиш в погрешност на гнило…”). В този смисъл вярата е съдържание на съществуването и негов щит (“и бронебойни куршуми за нея няма открити! Няма открити!”).

В композицията на есето тези основни съдържателни моменти могат да бъдат подреждани в различна последователност и дори да се преливат един в друг. В това е едно от проявленията на свободния избор на пишещия.

Добро начало – добро настроение; добър край – добро впечатление.

Есето може да бъде рамкирано от мото, използващо цитат от текст на автора и да завърши с други негови думи, както и с пример от друг автор, популярна сентенция или израз на самия пишещ, който обобщава смислово и емоционално неговото лично отношение към казаното.

Пример: като мото на есето за вярата може да се използва цитат от стихотворението “Вяра”, свързан с нейната неизбежност за оцеляването на човека и човешкото:

Ето, да кажем, вий вземете колко? –
Пшеничено зърно от моята вера.
Бих ревнал тогава, бих ревнал от болка
Като ранена в сърцето пантера.
Какво ще остане от мене тогава?
Миг след грабежа ще бъда разнищен!
И още по-точно, и още по ясно –
Миг след грабежа ще бъда аз – нищо.

Като финал могат да останат последните думи от стихотворението, както е в предложения пример, а може и нещо друго по преценка на автора, което да задържи вниманието на четящия със своята оригиналност.

Езикът е другото проявление на свободността в есето. В него могат да се смесват начини на изразяване почти от всички стилове – литературнонаучен (в интепретативните моменти), публицистичен, разговорен, философски – в съответствие с привежданите примери. Емоционалната оцветеност, постигната с реторични въпроси, възклицателни изрази, изразява пряко отношението на пишещия, неговата съпричастност към проблема. Но спазването на мярката в това разноезичие никак не е лесна постижимост. И често вместо синхрон, преливане от един изказ в друг, се получава какафонично разногласие и несвързаност.

Този модел на есе е приложим и при писане по някакъв проблем, непредизвикан от художествен текст (например “Не всичко е пари”). В него литературните примери са препоръчителни, но не са задължителни.

И няколко примера от практиката ми със студенти:

ЗА ЧИСТОТАТА НА ПОМИСЛИТЕ И ПРИНОШЕНИЯТА

(ПО РАЗКАЗА „ЗАНЕМЕЛИТЕ КАМБАНИ“ НА ЕЛИН ПЕЛИН)

В. Тодоров, спец. „Редакторство и коректорство“, 2019

Всички можем да се съгласим, че ние сме деца на времето си, движени от много и различни авторитети: още от ранна възраст – това са мама и татко, след това се появява най-авторитетният ни учител, по-късно, в юношеството – най-великата звезда; а за християните в своята зряла възраст – тук лидерът може да е само духовният водач за една част от тях (типичен представител тук е игуменът спрямо владиката) и единствено Бог – за друга част (представител е жената в храма в Елин-Пелиновия разказ, която е влязла в манастирския параклис без „благословията“ на отеца). Един бърз щрих от разказа „Занемелите камбани“, част от литературния цикъл „Под манастирската лоза“, за да откроя субординационните връзки, поставени на власт (авторитет) и подчинение (изпълнител) в текста: между отец Йоаким и владиката, между жената в храма и игумена, между народа отвън и Божия служител, между този същия настоятел и неговия Господ.

Очевидно темата следва да бъде разглеждана предимно от духовна гледна точка, имайки предвид семантичните единици „чистота“ (на духа и душата), „помисли“ (все по-ярко изразено е самонаблюдението на човека с цел да не съгреши) и „приношения“ – стилистика повече характерна за религиозните  общества, но не само там и не непременно. Именно чистотата, и то духовната чистота, ще предположи тезата в следите две изречения: Всеки християнин, а и всеки човек с хуманно отношение, следва да се стреми към добри взаимоотношения в релацията „човек – Бог“ (използвам математическия термин, тъй като общото множество между двата субекта е винаги налично). Веднага обаче уточнявам, че на практика тези взаимоотношения често са нарушени, причина за което е грехът в човечеството, непослушанието, непокорството, които водят до нечистота както на мисълта, така и в делата, а без чисти помисли няма чист принос.

Николай Бердяев – философ и публицист – споделя мисълта: „Християнството не е младенец, а 2000-годишен старец“. Затова християнството, предполага се, страда от старчески болести, една от които е старческото обременяване (обичаят, канонът и само канонът – отново аргумент от разказа). Така авторитет на християнина днес, от когото се очаква да бъде чист в помислите и в приносите си, е не толкова Евангелието, което призовава „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени и аз ще ви успокоя“ (св. Ев. Матей 11:28), а неписаните правила – обичаите в сляпото им следване твърде често с оглед на личността („intuito personae“) – мръсната жена няма право да влиза за молитва, а от нея пък приношения не се очакват, тя очевидно не носи тлъсто дарение.

Някой анонимен мислител е оставил следната мисъл: „Християнството е достигнало до Гърция и се е превърнало във философия. Християнството достигнало до Рим и станало институция. Християнството достигнало до Европа и се превърнало в култура. Християнството достигнало Америка и станало бизнес.“ Тук  аз смятам, че християнството не търпи адаптация към културите на света, а тъкмо обратното – християнството изисква адаптация на тези култури – римска, гръцка, европейската по-късно – към самото себе си. Затова, преди да имаме чисти помисли и чисти приноси, ние трябва да имаме чисто християнство, да следваме чистото Евангелие, а не да ги нагаждаме („ги“ – и двете: и християнството, и Евангелието) към нашия начин на живот, а обратно – нашия живот към стандартите на Писанието. В противен случай 76% кръстени православни християни в България с издадени кръщелни свидетелства (http://www.nsi.bg/census2011/NPDOCS/Census2011final.pdf – данни от последното преброяване през 2011 г., източник: Национален статистически институт) ще бъдат само на хартия, удостоверени в аналите на църквата и в националната ни статистика. Отец Йоаким трябва да е с доста повече подобни удостоверителни документа: за православен християнин, за послушник, за йеромонах, за монах и чак след това за игумен – преминал през цялата йерархия на черното (монашеското) духовенство (бялото духовенство са свещенослужителите в храмовете извън манастирските общности). Целият този духовен път и опитност явно не му достигат, за да съхрани чистотата в отношението си към „дрипавата, мръсна, забрадена“ жена. Вече споменах, че без чисти мисли, няма чист принос. Защото мисълта поражда решение (мотив), а мотивът активизира волята и преминава в действие, в поведение. Пример за приношения от двата полюсни типа са приносите на Каин и Авел: единият е приет, другият – отхвърлен. И така се стига до първото убийство в човечеството.

Вече направих някакъв опит да аргументирам какво определя и как се случва вярата в авторитетите. Освен всичко изложено, тук бих добавил едно явление и това е фаворитизмът (фаворизирането) на личността в негативната натовареност на тази чуждица. Расото, кръстът, голямата брада, църковнославянският в ХХI век вместо чистия български език, на който да се четат Апостолът и Евангелието с цел да бъдат всячески разбираеми от всекиго, от малък до голям, от неук до академик, – това са само външните атрибути на това социокултурно явление. „Никога не съди за една книга само по нейната корица.“ Не е лошо да имаш любимец, лошо е да му се придават качества, които не притежава. Култът към личността идва още от древните източни (семитски) култури. Днес много често ни се предлага една червива ябълка, която е захаросана и покрита с глазура (благ тон, лицемерна усмивка). И когато отхапем, усещаме, че има нещо нечисто (в помислите на нашия авторитет и в неговите приношения).

Ние сме свободни хора и имаме правото на избор. Но често това е  нуждата да се „присламчим“ към нещо по-голямо от себе си, за да се чувстваме значими чрез избрания от нас представител. Намирам това за пазарно мислене, в което има нещо нечисто поради факта, че фаворизираният е мислен като по-силната страна. Да издигаш духовния си водач до степен на висш разум и на последна инстанция, е неразумно, недуховно и е детско. Кога едно дете съзрява? Когато спре да смята, че има „най-хубавото“; когато престане да казва „Аз имам най-хубавата играчка!“

Християнството не е култура на изключването! То не е и културно-масова дейност. Някои са го превърнали в такава, бидейки йоакимовци, гонещи невзрачните от храма на живота, при това с дете в ръцете си. А човек се извисява най-много, когато се смирява пред едно дете. Американският президент Джонсън е казал: „Към гордите ще бъдеш горд, за да не те отхвърлят, а към смирените – смирен, за да не те накаже Господ.“ „Принципът (в разказа това е обичаят) е по-важен от човека“ – това е кредото на религиозния, а не на духовния човек. Вместо да преодолеят кризата на вярата в душите си – криза, която е резултат от нечисти помисли и дела, те решават, че трябва да изключат другия, защото не е спазил канона.

„Аз съм авторитетът!“ не означава, че трябва да се анатемосват всички съгрешили волно или неволно. „Защо си влязла тук? – каза сърдито старецът… – Не знам, отче – каза объркано жената.“ Дори законодателят, пишейки през далечната 1968 г. и до днес действащия Наказателен кодекс, е по-хуманен в частта за извършване на деяния неволно: „Незнанието на фактическите обстоятелства, които принадлежат към състава на престъплението, изключва умисъла относно това престъпление.“ (Чл. 14, ал. 1 НК). Ето тук е разликата между религиозния (законнически, каноничен, следващ обичая) и истински духовния човек – първият прави аутопсия на живота, пита „Защо“, макар да вижда и да чува защо жената е влязла в храма… Жената може да е сгрешила, но не е съгрешила! Защото не всяка грешка е грях, докато всеки грях е грешка.

Нужно е духовно бащинство, любящо отношение, повече от наставничество, реална духовна връзка. Когато отец Йоаким възстанови тази връзка със своя Отец, тогава спря да вижда нечистотата на жената, неуместно за него поставената игла, престана да вижда петната, а „духът му се спря и притъмня пред очите му“. Така протича духовната трансформация: катарзис на мисълта („Молете се…, голям грях е сторено.“) и катарзис в приношенията („падна на колене“, „взе я – иглата – и я забоде на завесата“). Това осъзнаване и промяна в поведението на компютърен език се нарича „Рестарт с ъпдейт“ (Restart с update). „Рестартът“ първо се случва в сърцето. Той винаги трябва да е личен. Това не е просто връщане на Йоаким към старото си естество, това е покаяние! А покаянието не е просто признаване на вина, то е обръщане на 180 градуса: хвърлящият иглата не само вече, че не хвърля, но той дори връща иглата на мястото й; на гръцки се употребява думата „метаноя“ за такова пълно обръщане. Савел, преди да стане апостол Павел, за три дни ослепява, когато от гонител на християните се превръща („метаноя“) в ревностен последовател на учението на Иисус Христос.

„Да изчистим България за един ден!“ – доста актуален призив напоследък. А дали някой се е замислял, че България се нуждае от духовно из(пре-)чистване? Действителен случай е, на който бях очевидец, когато един ден във влака си разговарят двама души и единият се възмущава, че всички отпадъци на гарата не са в коша, а около него извън кошчето. И другият обобщи само с една мисъл: „Нещо трябва да се направи!“ А това нещо някой трябва да го направи: всеки трябва да започне от себе си. За да е чист в помислите и в приношенията.

Накрая желая да отправя молба призив само с три пълнозначни думи: Моля, простете на религиозните!

 

„ЕВРОПЕЙЦИ СМЕ НИЙ, АМА ВСЕ НЕ СМЕ ДОТАМ“

Алековото признание в света на днешния българин

( Requiem на разпада)

Галина Гурбанова,  БФ, III курс, 2020

Дълго време обмислях откъде да подхвана темата за нашата принадлежност.

Истинският проблем е не дали някой отвън се съмнява в нашето самоопределяне като европейци. Това е проблем, с който ние българите столетия не можем да се справим.  Проблемът не е извън нас, той е вътре в нас. Малцинственият комплекс за принадлежност към нещо профанно и маргинално; обърканата представа на западняците за нас като за някакъв плебейски етнос. Този проблем очевади още в „История славяноболгарская“, където родолюбецът Паисий недоумява: “О, неразумний юроде, поради що се срамиш да се наречеш българин?!“ – Липсата на индивидуалност. Перманентната зависимост, която с упорита последователност следваме години наред. Изглеждаме неблагонадеждни, хлъзгави, обезличени. Лутаме се от една до друга крайност. Цинизмът на Големите яхна удобно нашата несигурност и вроденото ни чувство да оцеляваме независими от идеологиите. Още в края на 19 век Алеко Константинов поетизира тази наша склонност към нагаждане и сервилничене в образа на  Ганьо Балкански. Интересна ми се струва обаче семантиката на фамилията на този персонаж. Авторът неслучайно избира името Балкански, а не Български. Тя е съвкупност не само от нашите, а от чертите на балканския човек по принцип.

Докато бях по-млада, със самоотвержен патос оправдавах горкия българин, понесъл на плещите си почти двувековното византийско и петвековното турско робство. Разпенено и с риск да ме омразят събеседниците, многоглаголствах как княз Борис-Михаил е погубил 52 болярски рода – елита на Средновековна България, как турският геноцид е обезлюдявал цели градове и села, как издевателствата и униженията над българската интелигенция са продължили след Освобождениетo; колко безотговорно е да емигрираш и оттам да размахваш пръст и да се правиш на по-местен от местните. Все се опитвах да се вглеждам в причините, за да оправдавам духовното оскотяване, което пълзеше и  ни превземаше.

Живеят ли сред нас потомците на народа, изковал най-старото технологично обработено злато на планетата? Ние ли сме наследниците на народа, откърмил първите царе, наследник на култура  по-стара от Старото царство в Месопотамия, съградил първия град на древна Европа? Къде са потомците на Орфей, Рез и Прометей, на Ахил, Дионис и Крум Страшний, на Спароток и Ситалк, на богомилите, Залмоксис и Спартак, бранили и опазили с цената на кръвта и името си свободата на Европа? Наследниците на двамата братя, провъзгласени за първосветци от люлката на цивилизациите – Европа – Свети  Свети Константин Кирил Философ и Методий. Отвоювали в диспут с духовенството на Ватикана правото на святост на Божието слово – да бъде славено и достъпно не само на трите канонични езика, а на всички земни езици.

И както става обикновено – аз питах, животът ми отговаряше.

До Освобождението по българските земи има 1088 училища, защото през Възраждането е въпрос на престиж всеки град да има свое училище. Децата учат основно „Рибния буквар“ на д-р Петър Берон, в който освен знания по биология, езикознание и аритметика има  и нравствени съвети като например: „На другите не се присмивай, ами себе си гледай“ и „Ако излъжеш веднъж, не ти вярват втори път“.

През 70-те и 80-те години на миналия век по качество на образованието си България е измежду водещите държави в света. Факт е, че училището е идеологизирано, че учениците ходят на селскостопански бригади и военно обучение, но днес хората си спомнят за тези неща с възторг. Някой може да каже, че тогава са промивали на децата главите, но това са други работи, нас ни интересуваше качеството и нивото на образованието. Учебната програма по класове през годините беше непроменяема, учеше се по едни и същи учебници. Дали това има някакво значение, не зная, но е очевидна истина, че завършилите по времето на социализма и малко след 1989 г. имат и богата обща култура, и са напълно грамотни.

През 1989 г. в България има 5000 училища.

Оттук започва съсипията на българското образование. Масово се затварят заводи и предприятия, по селата хората остават без работа, едни тръгват с децата си към града или „навън“, но понеже остават малко деца, почват да им затварят училищата.

„Делегираните бюджети“ слагат окончателно кръст на българското училище. Ежегодно на ученик се отпускат по 1400-1500 лв. и с общия бюджет училищата се самоиздържат. Големите градове се оправят, но в селско училище със 100 деца това няма как да стане, а и за да има пари поне за заплати, там учителите търпят какви ли не ученици.

Днес в България, която е член на ЕС, има 2456 училища – със 100 по-малко отколкото през 1885 година, когато сме били  3 милиона. От 1989 до 2017 г. в България завинаги затварят врати 2544 училища… Две хиляди петстотин четиридесет и четири училища! По статистика миналата година с подкрепата на българското правителство са открити 47 неделни училища в света. И ако там се откриват, а тук се закриват…Къде е България?

Продължавам с личен опит. Престоят ми в Кеймбридж ми показа, че сме европейци, ама не дотам. И понеже посветих този труд на образованието, ще кажа – децата там не са нито по-умни, нито по-мотивирани. И прекаленият неолиберализъм някак не ми допадна. Преподавателите в колежа пък не бяха чували за Достоевски. Но там има правила – железни и еднакви за всички. Няма вратички, няма уговорки. И когато ги спазваш, всичко е наред. Първото нещо, на което те учат, са техните прословути manners – как да се държиш – в колежа, на улицата, в магазина, в обществото, т.е. възпитават те, докато те учат. А ентусиазмът на преподавателите е зашеметяващ – такава атмосфера завихрят, че ти е неудобно да отидеш без домашно на другия ден.

Екипната работа е друг отговор – учат те, провокират  те за работа в екип. Показват ти пътя, насочват те, независимо дали ти харесва. И ти започваш да се чувстваш част от този организъм. Започваш да разбираш, че от твоята работа зависи успеха на колектива.Твоят провал е общ провал. Успехът е заслуга на всички.

Сравнявайки двете системи, със съжаление регистрирам, че въпреки инфантилния  ни стремеж да се развиваме и самоопределяме за жители на Старата госпожа,  нещата не са в наша полза. И това е моята голяма болка. Болка, която заради притъпената си ЕГН-чувствителност вече не усещам като физическа. Но тя остана – като утайка, като белег, като язва в душата ми:

„За да разрушиш една нация, не са нужни

атомни бомби или снаряди с далечен обсег.

Достатъчно е да се свали нивото на образованието

и да се позволи маменето на изпити от студентите.

Пациенти умират в ръцете на такива лекари.

Сгради падат в ръцете на такива инженери.

Пари се губят в ръцете на такива икономисти и счетоводители.

Човечността загива в ръцете на такива духовници.

Правосъдието умира в ръцете на такива съдии…

Крахът на образованието е крах на нацията.“

(според интернет, това са думи на Нелсън Мандела, посрещащи влизащите на входа на южноафрикански университет)

На финала, в духа на оптимизма, ще се опитам да модулирам минорната тоналност на този реквием.

Знам, че след време Бай Ганьо ще е само един карикатурен образ, който децата ще  изучават (Дай, Боже!) в часовете по литература. Сигурна съм, че след нас идват по-мъдри и по-духовни същества. Няма да е скоро, но много го искам. И вярвам!

А днес вие сте прави да отсъдите: “Ходила, видяла малко свят като бай си Ганя и започнала да проповядва:

Европейци сме ний, ама все не сме дотам!… Прощавай, не е за чудо пак да се срещнем.“

 

МОЯТ СЕБАП

                                                     (по “Песента на колелетата”, Й. Йовков)

Мария Попова, магистър лингвистика и библиотечно-информационни дейности, 2021

Писма до баба

Първо писмо

“Боже! Толкова молитви отправихме към Теб, а непрекъснато губим. Утре отново ще влезем в битка, която ще бъде наистина тежка. В нея няма място за деца. Затова Те моля – не ни изпращай Твоя син. Ела самият Ти.“

Молитва на Кок, вожд на племето грикуаси, който се борил с африканерите през 1876 година.

Здравей, бабо!

Може би идеята да ти пиша излиза извън границите на нормалното, защото ти отдавна напусна този свят, но аз все си мисля, че ме наблюдаваш, стъпила върху ръба на времето. Сигурна съм, че на онази земя, където си сега, създаваш красота. Така, както го правеше тук. Представям си те – пресукваш нишки от вятър, облачни влакна и слънчеви лъчи, като ги превръщаш в чудни шевици. Не шевици, а цели картини.

Помня къщата ти на село – големия чемшир в двора, стария бюфет с плетени на една кука каренца и дъх на нафталин и сушени орехови листа, върху който се усмихват снимки, запечатали късчета време.

Виждам слънчевия лъч, пропълзяващ по гоблените на стената. Те бяха твоята страст – ти бе художничка, а нишките- боите ти. Тревата в платната грееше изумруденозелена, по полянките бягаха пухкави агънца, а хората бяха с червени бузи и усмихнати очи. А ти, докато работеше, все пееше. Казваше, че песента носи доброта, защото излиза от душата, а в душата си всеки е добър. Обвивките, които обществото ни слага, ни променят.

Препрочитам любимия ти разказ „Песента на колелетата“. Между теб и Сали Яшар има много общи неща. Питах една приятелка/туркиня/ как се превежда името му. Тя обясни, че Сали означава щедър, а Яшар – герой. Той открива как да направи своя себап – пеещите каруци носят щастие и надежда. Твоят дар за света бяха гоблените – изработваше ги според хората, с определено послание и откриваше правилния момент, в който да ги подариш. Даваше гоблен, когато човекът беше на кръстопът, имаше нужда да го получи и да открие в него отговорите и знаците, които търси. А откъде ти знаеше кога е точното време и какво послание да отправиш, никога не разбрах. Казваше, че който много говори, забравя да слуша. И ти /като мъдрия майстор на каруци/ сядаше и гледаше природата. Сякаш потъваше и в нея, и в себе си. Говореше ми, че у нас и около нас си стоят отговорите на всичките ни въпроси/дори на неизречените/, само трябва да спрем постоянния бяг на мислите си и да притихнем. Животът е колело и трябва да чуем песента му.

Пиша ти, защото съм объркана. Нищо не е такова, каквото беше. Хората са различни, животът е променен, светът е като клоун, застанал с краката нагоре…Сред нас ходи страшна болест – поразява дробовете, лишава заразените от дъх. Но поразява и човечността, убива милосърдието, състраданието, дори у тези, които са превърнали грижата за тях в своя професия. Хора умират пред болниците – без помощ, без милост.

В училище също е хаос – всички сме с маски, родители се изправят срещу нас, учителите, които сме на първа линия. Децата не боледуват фатално, но ние – да. Много колеги се разболяха. Днес замлъкнаха и песните. Моята приятелка, учителката по музика, я няма, бори се за живота си. В класните стаи е тихо, пианото е безмълвно, само понякога, когато минеш край него, слабо проскърцва – може би тъжи по ръката, която го е галила. Страшно е да загубиш близък – вече го преживях с теб. Нямам повече хора за губене. И без това скъпите ми са малко.

И пак се сещам за Сали Яшар – затворил в душата си болката по двамата си синове, по „двата сокола“. И ти си губила обични същества, виждах спомена за тях в очите ти. Аз не мога. Нямам сили за подобни загуби. Приятелката ми е в болница. Няма информация за състоянието и. Не дават, или ме навикват. Търсихме „връзки“ с лекари от отделението. Не намерихме. Та те моля, ако ти си създала някакви контакти там, сред ангелите…

Може би и аз трябва да направя себап, за да спре светът да се обръща надолу с главата. Но какъв…

Заспала съм, докато мисля. Помня, че ми беше студено. Сънувах пеещи каруци. Събудих се, завита в гоблените ти. Бяха близо – сигурно несъзнателно съм ги придърпала. Огледах се- навсякъде около мен имаше нишки. Всъщност аз самата съм кълбо от нишки. Къде ли ще ме отведат, ако го разплета?

 

Второ писмо

 „Няма нищо в мене, няма нищо…

и  е пълно нищото с копнежи”

                        Георги Венин

Здравей, бабо!

Продадох един от гоблените. Онзи, на който си извезала къщата ни. Същата е – тухлите, надвисналата стряха, таванската стаичка, в която се барикадираше мракът, прозорците – с басмени перденца на точки и саксии с цветя. Ако се вгледаш, ще разпознаеш растенията – теменужки, циклами (които ти незнайно защо наричаше зайчета), мъката на художника (разказваше ми, че това цвете е кръстено така, защото много художници се опитвали да го нарисуват, но никой не успявал – толкова многобройни и малки са листенцата му). Интересното е, че ти го рисуваше – с игла, конци и търпение.

Вглеждам се в картината и виждам слънчевите лъчи, които се стичат по покрива и капят върху преметения калдъръм… Нишките се преливат и пресъздават не само сградата, но и атмосферата на уют, топлина и обич- атмосфера на дом.

Спомням си гоблена и си представям още една къща – тази на Сали Яшар. В началото е като гробница, в него се лутат двама стари тъжни хора. Когато идва Шакире, това сакрално за семейството място се изпълва с живот, защото девойката е действена и носи енергия със себе си. Твоята къща в момента е също като на майстора на каруци – празна и самотна, само аз понякога влизам, но се натъжавам. Всичко е така, както го остави (плащам на човек от селото да поддържа, евтино взима). Само хората ги няма – братовчедите са в чужбина, нашите, знаеш, от години не общуват, а с теб…говоря в душата си.

От известно време мисля за себапа. Може би в живота на човек идва момент, в който иска да направи благодеяние. Предполагам, че това е свързано със себепознанието. Живееш в мен, бабо, ако аз си отида от този свят без следа, ще изчезнеш с мен. А ти беше мъдрец, имаше силата да лепиш счупено, да кърпиш скъсано, да нахранваш с едничко късче надежда цялото село. Затова искам да направя себап в твоя чест – така светът ще е по-добро място. Мислих и реших да даря къщата ти/и без това сърце не ми дава да я продам/, започнах да търся организации. Звънях, предлагах. Не пожелаха – искали сграда в града, тази не си струвала даже ремонта. После потърсих нуждaещи се хора, но селото е пълно с пустеещи къщи. Не успях. А сега и гоблена продадох. Предполагам, че няма да одобриш, ще кажеш, че това не е просто картина от конци, а нишка към дома и че „камъкът си тежи на мястото”. Само че, бабо, така е било преди. Хората са знаели, че това е домът на родителите им, техният дом  и домът на децата им. Животът е бил нишка, която е минавала от поколение на поколение. Сега е различно. Има много къщи, но малко домове. Аз нямам. Живея по квартири – днес една, утре друга. Мебели не купувам. Човек се пренася по-лесно, когато няма нищо. Бабо, нишката, която ме свързва с миналото, изтънява. Затова може би искам да направя себап – да придам смисъл на съществуването си.

Светът става все по-страшен. Затвориха училищата. Работим дистанционно. Спазваме дистанция на всички нива – вече няма прегръдки и докосване, ходим с маски, гледаме се през екраните – всеки е ограничен в своя свят. Новините са като филми на ужасите. Хората се борят за живота си, изгубвайки човечността си. Моята приятелка – учителката по музика, е някъде по пътя между мен и теб. Децата са изплашени, често споделят с мен объркването си – не знаят какво ще стане с тях. Това е покъртително – всъщност точно те са мост към бъдещето. И ако загубят способността си да мечтаят, как ще стигнем до утрешния ден. Вчера Ани сподели, че може да работи и така, но ѝ липсва миризмата на парфюма ми и иска да ме прегърне. Нели пък тъжно прошепна, че сандвичи яде и вкъщи, но вкусът им е друг в училище с приятелите. Оказва се, че напредваме с технологиите, но изоставаме с човещината. Компютрите изискват рационално мислене, а хората се нуждаят от страст. Превръщаме се в ходещи оксиморони – богати на вещи, бедни на духовност. Може би на човечеството му трябва огромен общ себап.

Светът се превръща в едно цяло. Цяло без граници. Хаос без граници.

Един философ написа: „Човек трябва да носи хаос в душата си, за да може да роди танцуваща звезда”.

У мен е хаос, бабо, но звезди няма. Може би, защото не съм надмогнала достатъчно. Днес надмогнах. Ампутирах част от спомените си – те ме правят слаба. Скъсах нишка. Продадох гоблен. И си купих кола.

 

Трето писмо

„А какво най-после ще стане с мене, ще се зъбя ли на живота, ще му чистя ли циганското лице, или ще стоя мирно пред него?”

Ивайло Петров

Здравей, бабо!

Колата е дом на колела. Можеш да пътуваш с нея, да спиш в нея…Качваш се и се опитваш да надбягаш съдбата си. Пространството вече не изглежда толкова необятно. То има маркер – дългата сива лента на пътя. Тя бяга, а ти я следваш. Заедно с нея бягат слънца и слънчогледи, ниви и гробища, хора и животни, градове и села, ден и нощ, отчаяние и надежда… Мога да продължа така до безкрай, но аз също бягам – от миналото, от бъдещето, но най-вече от настоящето. Знаеш ли, бабо, хастарът на времето е скъсан. Спомени и мечти изпадат и се губят. Поглъща ги безвремието. То става все по-голямо. Губим се.  Бъди като Арахна, бабо, опълчи се срещу боговете и ми пресучи червена нишка – да ме води, а и да ме пази…най-вече от мен самата.

Пътувам без цел. Пак се сещам за Сали Яшар. Каруците му пеят и са съкровен дар за човека, всяка има свой глас. Сега има коли, които не пеят, а бръмчат – ето моята – бучи, тресе се и е втора употреба (внос от Италия). И нищо индивидуално няма в нея. Майсторът прави каруци, а всъщност твори обич, надежда и очакване с щастлив край. Ние сме масовки, хора без лица, които минават без следа през света. Даже не успяваме да намерим своя себап. За мен това означава осмисляне на живота, причина да съществуваш.

Мислите ми не могат да се концентрират върху благодеянието. Летят към учениците ми. Липсват ми. Всъщност знаеш ли, че ролите между учител и ученик са размити. Учим се взаимно – колкото аз тях, толкова и те мен. Днес в час на класа си правихме „чаено парти“. Всеки беше пред екрана с чаша от любимия си чай. Исках да разбера повече за емоциите им, да им помогна да се справят със социалната дистанция. Децата са кълба от енергия, която трябва да струи от тях свободно. Сега са затворени, не могат да спортуват, не могат да излизат. Питах ги кое им дава оптимизъм, а те ми казаха, че това са спомените и мечтите – за общите ни празници, за лагерите, където танцуваме и се смеем заедно, за концертите, в които са актьори. Споделихме и се почувствахме по-добре. Класната стая (макар и виртуална) е нашето общо пространство. Като работилницата на Сали Яшар. Той създава индивидуалност, любов, бъдеще…Аз също.

Днес обаче е събота и децата ги няма. А аз съм самотна. И пътувам. Всичко е затворено – магазини, заведения, хората са скрити в домовете си. А тези, които са навън, са с маски.

Вървя напред. Вървя в безпътица. Оглеждам се – голи поляни, самотни трънаци. Спомням си онзи твой гоблен, на който беше избродирала хълмове, покрити с маргаритки, а между тях път. Помня тази картина – има душа. Излъчва волност и надежда… все неща, които изгубихме. Преди да продам и този гоблен, написах стихотворение, вдъхновено от него, бабо. Ще ти го прошепна.

Пътека

Пътеката от твоята картина

задъхана се гъне през полето,

забързана да зърне хълма,

на който слънцето ще легне.

Коси от облаци развява,

в дланта- лале от изгрева набрано.

Препъва се без дъх останала,

надига се и бяга, бяга.

Копнеж- жар- птица полудяла,

ще накълве небето,

с кръвта си ще оцвети звездите.

Пътеката ми ще се спре в нозете ти

и упоена ще застине.

… Какво стана? Дъжд! Защо заваля точно сега? Плачеш ли, бабо?!

 

Четвърто писмо

                  В един прозорец гледали са двама.

                 Единият видял е дъжд и кал.

Другият – зеленината, пролет и небето синьо.

                  В един прозорец гледали са двама.

 Гияс ад Дин Абу л Фатх Омар ибн

    Ибрахим Хаям Нишапури – Омар Хаям

Здравей, бабо!

Преди седмица блъснах колата. Наложи се да я продам за части. Да не говорим за това. Важното е, че съм здрава, нали? Полежах си вкъщи известно време. Докато бях сама, беше трудно – мислех за смъртта, за несвършените неща и за другите, които са закопани някъде у нас, но като кардинали в сянка дирижират постъпките ни. Учениците ми пишеха постоянно, опитваха се да ме развеселят с весели истории, клипове с танци и смешни снимки с котки. Когато се изгубвах навътре, в страшното, ме връщаха…

Но и за мен като за Сали Яшар животът се промени с идването на правнука ти. Както Шакире ходи из стаите и всичко блесва около нея, така и синът ми донесе светлината. Обели портокали, пусна музика, а небето се огледа в очите му. Експлозия от аромати, цветове и звуци взриви черупката на света ми.

Разказах му за себапа, който не знам как да направя, за къщата ти, обвиняващо празна, за животът ми, който кънти на кухо, за болната си приятелка…А той с усмивка ми даде решение – каза, че иска да отиде да живее на село с приятелката си /знаеш, те са компютърни специалисти – работят от дома, искат спокойствие, зеленина, да ровят из двора, заради ковид кризата са затворени в квартирата си и т.н./ На мен толкова ми трябваше, изведнъж усетих прилив на енергия и болките ми намаляха, станах на натъртените си крака и след минути пътувахме. И пак следвахме лентата на пътя, а дърветата се надбягваха, но светът беше по-оптимистичен, небето се разцепи и измежду облаците се изсипаха златни лъчи. Разпиляха се по земята и щом я докоснеха, в миг се превръщаха в слънчеви зайчета, който припкаха около нас. А от радиото звучеше Джо Кокър.

Стигнахме къщата и там също всичко беше различно – чимширът не беше настръхнал звяр, а трон на фея. Обгърна ни ухание на влажна пръст и на бъдещ живот, който със зелени пръсти си пробива път към белия свят. Извика птица. В миг вратата на къщата се отвори – сама, сякаш да покани новия си стопанин. Беше като знамение (после се оказа, че човекът, който поддържа, е вътре и не е затворил добре, но ситуацията беше магическа). Влязохме и правнукът ти заразглежда, планираше какво ще промени и какво ще остави, обсъждаха с приятелката си, а аз ги гледах и две измерения се сляха. Все едно виждах теб и дядо – стъпки в стъпките, докосвания върху вещите. В този миг сякаш чух (а може да е било от болкоуспокояващите) как къщата въздъхна – въздишка на облекчение и наслада.

Аз излязох и седнах на пейката в двора, цялото напрежение се свлече от мен и станах лека. Спомних си Сали Яшар, който след като оздравява, отново стои на любимото си място и  този път открива какъв ще е неговият себап. Тогава усетих, че съм близо до отговорите, които търся. Почти ги подуших…протегнах мисълта си да ги хвана…и в този миг телефонът ми издрънка. Беше приятелката ми от болницата. Съобщението ѝ съдържаше само две думи: „Ще живея!“

 

Пето писмо

                                                               „Аллах! – пошепна той и се улови за челото. – Аз съм бил сляп, аз съм бил глупав! Каква чешма и какви мостове искам да правя? Себап? Има ли по-голям себап от тоя,  който правя?“

                                                  Из „Песента на колелетата“ – Йордан Йовков

Здравей, бабо!

Пиша ти, за да ти честитя рождения ден. Ние с теб сме родени на една дата. Някъде между есента и Коледа, когато комините вече изпращат димни сигнали в простора, но все още слънцето показва пребледнялото си лице между облачните завивки. Небето се блещи мрачно. А димът току в окото му влезе и то пророни някоя сълза, току го задави, задъха се и изплюе сняг. В къщите мислите на хората се тътрят мързеливо в пухени пантофи или мъркат пред камината, обърнали гръб на списъка със задачи.

Излязох да се разходя – градът беше пуст, мотахме се само аз и гларусите със стръвните погледи. Заваля и влязох в една църквичка. Спомних си как празнуваше ти – винаги се подготвяше отрано. В този ден малката ти къщичка грейваше – грижливо изчистена и преметена. Последните димитровчета заемаха почетно място, а уханията на питка и сладкиши полепваха по устните още от вратата.

Няма го миналото, теб също те няма. Бяха останали само гоблените, които ми дари. Прости ми. Наложи се да продам и последния. Онзи с църквата. Малката селска църквичка с потъмнелите стени и гласовитата камбана. В която ти ходеше всяка неделя.

„Най-важната добродетел е смирението”– казваше. Живееше простичко и скромно сред своите цветя и гоблени. Често те питах има ли Бог и ако съществува защо не се показва на хората, защо не наказва злодеите в мига, в който извършат злото, така че пострадалите да получат възмездие? Като в „Майстора и Маргарита“. Защо всички хора не се раждат здрави и красиви, за да имат еднакъв старт в живота? Има ли ад и рай? Каква е целта на съществуването ни? Ти ми казваше да мълча, защото това били думи на неверница. Смяташе, че истинска е вярата тогава, когато е вяра без въпроси, вяра въпреки всичко.

Сега знаеш отговорите, но пак мълчиш. Защо, бабо? Виждаш, че аз продължавам да се лутам. А може би отговорите са у мен? Подръпвам нишките на душата си, разплитам ги и ровя из тях. Нали душата ми е божествена – тя трябва да знае. Но… и тя мълчи.

Гледам света и се чудя Бог ли е нужен на хората или  Великият инквизитор, който да им сочи пътя. Искат ли да имат избор? Замислят ли се? Ценностите са променени. Екзистенциалното, както и културата се смятат за дреболии. Ако обществото ни имаше друга чувствителност, нямаше да сме свидетели на ужаса, което се случва тук и сега. Не в това безсилие, не в този хаос. Апатия или емпатия – това е въпросът.

Литературата винаги го е знаела – човекът е мярата. Не вещите, не притежанията. Всичко това идва после. Човекът тъкмо в неговата ранимост, в неговите страсти и тъги, в стремежите му. И животът в цялата му крехкост.

Купих си подарък за рождения ден – икона – неръкотворния образ на Христос. Знаеш ли легендата, бабо? Според нея, един цар бил болен. Толкова много, че никой не бил в състояние да му помогне. Тогава чул за Спасителя и за хората, които оздравявали, щом го видели. Изпратил царят придворния си художник да нарисува Исус и да донесе картината. Отишъл художникът и съвестно се заел със задачата си. Въпреки това, все не успявал, защото лицето на Божия син не било човешко, а божествено и всеки миг се меняло. Художникът се отчаял, тогава Христос се приближил до него, откъснал част от плащеницата си, притиснал я до лицето си и то се отпечатало на нея. Занесъл художникът парчето плат на царя, той го погледнал и оздравял. Станало чудо.

Иконата представлява парче дърво, на което е залепен къс плат – плащаницата с отпечатания образ на Спасителя.

Много ми хареса. Изпълни ме със светлина. В началото не знаех защо. Дълго я гледах, преди да разбера. Сега знам. Напомня ми за твоите гоблени. Хиляди нишки, преплетени в чудно съчетание. Осъзнах още нещо. Вярата е нишка, която минава през душата. Нишка, която ти дава сигурност, че няма да се изгубиш. Нишка, идваща от миналото и изчезваща в бъдещето. Нишка, изтъкана от любов. Като твоите гоблени, бабо.

Излязох от църквата спокойна. Отговорите ще дойдат, само трябва да гледам около себе си и да виждам. Ще стане като при Сали Яшар. Той се научава да общува с Бог, като анализира наблюденията си, съзерцава и чува думите на Джапар. В миг прозира истината за съществуването си.

Неусетно стигнах до дома си и там ме чакаше изненада. Учениците ми стояха пред входа с букет и подарък, придружаваха ги няколко родители. Беше вълнуващо. Благодариха ми, защото им помагам, защото ме има. Казаха, че са късметлии, че точно аз съм тяхна учителка, а виртуалната ни класна стая е летящо килимче между звезди, мечти, надежди и себеизграждане. Стана ми топло въпреки студения ден. Прибрах се и отворих кутията, която ми подариха. Вътре имаше гоблен – с църква и момиченце с плитки, което се люлее на люлка, вързана за облаците. Носи се над къщи и хора, а от него върху света струи светлина. Те не знаеха за мен, теб и гоблените. Една от майките изработваше – ушила го е за мен. Това беше знакът, който чаках. Това беше. Намерих и картичка с надпис : „Има учители по професия и такива по призвание. Вие сте от вторите. Дарбата Ви е да променяте света към добро, като посявате чудеса в детските души. Не се променяйте, крачете уверено по пътя си.“

В този миг всичките ми мисли се сляха в едно възклицание: „Боже! Аз съм била сляпа, аз съм била глупава! Себап? Има ли по-голям себап от тоя, който правя?“

 

И още един усмихващ поглед към същата тема на

Димитрия Милушева-Вълева, магистър, семиотика на културата, 2021

Отлагах, отлагах написването на есето за дните след Нова година с идеята, че това е време за равносметка, и с надеждата, че тогава ще ми дойде вдъхновението. Уви! Вдъхновението не дойде, защото не мога да го прогармирам като компютърна  програма за определен ден и час, то е неуловимо щастие, отредено само за гениите и трудолюбивите творци, а за огромно мое съжаление аз не съм гений и да си призная  съм малко мързелива, е, поне съм творец  по длъжностна характеристика, а по призвание – кой може да каже? На всичкото отгоре и дните за равносметка ми изиграха лоша шега, защото противно на моите надежди за  мрачно и меланхолично време, което предразполага да си стоиш вкъщи депресиран и да мислиш за смъртта и ползите от твоето съществуване (задължително пиейки горещ шоколад, който да стопли поне малко екзистенциалния студ в душата ти), дните след Нова година се окзаха слънчеви, топли, пълни с живот и едно фриволно пролетно усещане, което те примамва да им  се радваш  и наслаждаваш…

Налага се да прекъсна за неопределен период от време, защото току що се събуди малкият ми „себап“, който проходи преди няколко дни и е нетърпелив да продължава да усъвършенства новата си придобивка – ходещи крачета.

…След неопределен период:

Успях да си открадна малко време за равносметката относно моя себап и се блъснах челно в белия лист (т.е в монитора, ако трябава да съм честна, но белият лист звучи малко по-поетично), защото осъзнах, че изобщо нямам такъв и надали скоро ще имам. И така, начало на равносметката:

Коя съм аз? За какво живея? Какво ще оставя след себе си? Ще има ли някаква следа от мен, когато жизненият ми път се влее в небесните пътечки, надявам се към рая, не към някоя червеева дупка. (Въздишка.) Толкова често съм си задавала тези въпроси, а и всеки човек предполагам, че са обидно клиширани. Може би затова единственият отговор,  до който  чрез продължителни главоблъсканици достигам, задавайки си въпроса относно моя себап, е може би най-предвидимият и  клишираният. Моят  себап са децата ми, те и единствено те, за радост или за съжаление,  са моята най-щастлива, светла като този предрешен в пролетно слънце зимен ден реалност. Нито ролите, които съм изиграла като актриса, нито кадрите, които съм снимала като фотограф, нито рождените дни, които съм водила като аниматор (палячо, както обичаха да ме наричат децата) нямат толкова голямо значение за мен, както и за човечеството предполагам, колкото тези две същества, които ми показаха базграничността на чувството любов.

„Но както всеки човек, той беше слаб и мислите му с неотразима сила се връщаха сега към всичко онова, което му беше най-скъпо и най-мило. И той не чакаше нищо друго, не желаеше нищо друго, освен час по-скоро да види единствената си дъщеря.“

Актрисата в мен се разбунтува срещу това, че пренебрегнах всичките ѝ усилия, стремежи и безсънни нощи заради роли, предпремиерни бълнувания, много, много пъти подпухнали от плач очи, защото не е намерила разковничето на поредното превъплъщение.

Много често актъорите сравняват ролите си с рожби. Това има своето обяснение именно в огромните усилия, в къртовския труд (обикновено невидим за публиката), в „далдисването“ в образа, в болката от невъзможността за „далдисване“ в образа, в изстрадването на всеки един жест, дума, мисъл, в играенето при всякакви условия – по села, в училищни столове, във физкултурни салони, под открито небе, полуголи при невероятен студ, навлечени при непоносима жега  и още много причини, които ни карат да считаме ролите си за рожби, най-малкото заради жертвите, които правим заради тях.

Но за какво е всичко това? Каква ни е Хекуба, та за нея тъй ревем?…Ами, никаква! Но, намираме смисъл, някаква естетическа наслада, духовно удовлетворение, които са невидими, защото както ни обеща Малкият принц: „Най-хубавото е невидимо за очите!“ И…отново стигам до себапа. Какво от целия ми сценичен живот може да бъде характеризирано като себап? Истината е безпощадна – нищо! Нищичко! Смисълът на това, което се е случвало в моя театрален живот, си е останал там някъде, в непосредственото преживяване, в миналото и няма никакво благо в него, което да остане за следващите поколения. И не защото не съм влагала цялата си душа в това, което правя, не защото не съм намирала смисъл в професията си, напротив, да бъда актриса е привилегия за мен, една сбъдната мечта. Но! Винаги едно „но“ ни хваща на своята кукичка, толкова малка думичка, даже обикновена частица, а преобръща целия ни живот. Но аз не съм гениална, както вече отбелязах, не съм дори “майстор“ като Сали Яшар, моят творчески труд ме е оформил като личност, обогатил е палитрата на моята душа, но няма никакво значение за обществото, за поколенията преди и след нас. Казвам (пиша) това без всякакво самосъжаление, ясно съзнавайки мястото си в този свят.

„Сали Яшар беше се издигнал над всички по божа дарба, появил се беше случайно, както се повяват по селата ония прочути знахари, които лекуват най-тежки болести и често пъти с някоя билка, с върха на нагорещено желязо или само с няколко думи връщат живота на много умиращи.“

Продължително и многократно писане и триене. Тотална загуба на и без това оскъдното вдъхновение. Започва трескаво ровене из чекмеджета и отдавна залостените шкафове в душата ми с надеждата отнякъде да изскочи или изпадне моят прашасал себап и да спаси есето ми…

Минават 30 минути. Нищо! Себап няма! Започвам да звъня на приятелки с надеждата някоя да ми услужи с един себап, докато напиша и предам есето си. Както се казва приятел по себапа се познава! Безуспешно! Никоя нямала излишен себап за даване.  И докато трескаво търся, стана време да си взимам двата  себапа (временните) от баба им. Така че трябва да прекъсна за неопределен период от време…

…След неопределен период от време.

Замислих се за думите на Монтен: „На нас не ни е известно къде ни очаква смъртта, затова нека я очакваме навсякъде.“

Доста често мисля за нейно величество смъртта  и за неизбежните въпроси, които носи със себе си и най-болезненият от тях е какво ще оставя след себе си. И тук е мястото да снема отговорността на  себап от децата си – те оценностяват и осмислят живота ми, но са по-скоро дар, с който не мога да разполагам, защото имат свой път, предопределние и смисъл, не бива да им отнемам тази свобода, присвоявайки си ги като мое благодеяние. И пак се оказава, че нямам себап!

Ако сега ме споходи смъртта, освен наличието на две прекрасни деца, ще се окаже, че с нищо друго не съм повишила КПД-то на планетата. Не правя колелета за каруци, то и каруците отдавана са на изчезване, дори не мога да пея, нямам чудодейни сили, с които да лекувам хората, не мога да майсторя нищо с двете си ръце, не участвам в благородни каузи, животът ми  не се отличава с нищо особено.

„Достигнал дотук, Сали Яшар започваше да мисли, че е длъжен да направи някакво голямо благодеяние, истинско безкористно благодеяние, което да засегне повече хора, да надживее много поколения.“

Поглеждам през прозореца. Навън вече е достатъчно тъмно, за да мога без неудобство да се отдам на ексзистенциалните въпроси за неизбежната смърт, неизбежния живот и техния дълбок и проникновен смисъл. (Отдавам се на екзистенциален размисъл.)

…След неопределено време и няколко глътки вино.

Спомням си как с една приятелка седяхме цяла нощ на една бензиностанция на бурканче лютеница и няколко филии хляб разсъждавайки за смисъла на живота. И стигнаме до „гениалния“ извод, че с каквото и да се занимава човек, важното е да го прави с любов и вдъхновение. Може да миеш прозорци, но важното е да ги миеш с любов.(Последната реплика да се изпълни без никаква ирония.)

„Себап! Има ли по-голям себап от тоя, който правя? Каруци трябва да правя аз,каруци!“

И така, отлагайки много неща заради все още неспоходилото ме вдъхновение, търсейки по всякакви възможни начини своя себап, мечтая да дойде денят, в който ще се плесна по челото и ще разбера смисъла на моето съществуване. И мисля, че именно в думичката съществуване се е скрил себапът. Как ще премине моето  съществуване? Какъв спомен ще оставя у другите? Ще бъде ли приятен като горещ шоколад, който да стопля душата след екзистенциалния студ от липсата ми или ще остане една червеева дупка, пълна с незнайно какво?

Според мен отговорът на този, както на всеки въпрос, се крие в любовта, която отдаваш и приемаш. Лесно изпълнима задача на думи и трудна на практика. Изисква се Сизифовско усилие, когато си заровен в малките неща, в досадните битовизми, които запълват по-голямата част от живота, да намериш онази малка искрица любов, която да можеш да въплътиш в обиковения жест на погалване или усмивка, блага дума, поглед… – все такива на пръв поглед обикновени неща, малки себапчета, които ще оставят твоя и само твоя уникален отпечатък, дори когато ти си вече незнайно къде.

Не винаги голямата чешма или мост са себапът, който може да остави човек. Вярвам, че себапът не е само материален, а може да бъде и духовен отпечатък в душите на другите, оставен от човек, който живее с любов и вдъхновение в обикновения ден, в прозата на бита, в тривиалния разговор, в простичките неща. Любовта оценностява, одухотворява съществуването и човека изобщо. Любовта като „разнасящ се и оставащ смисъл“.