Отечество любезно, как хубаво си ти!
Как чудно се синее небето ти безкрайно!
Как твоите картини меняват се омайно!
При всеки поглед нови, по-новикрасоти:
тук весели долини, там планини-гиганти,
земята пълна с цвете, небето със брилянти…
Отечество любезно, как хубаво си ти!

Преживяването на родното като свръхценност в лириката на Вазов достига една от кулминациите си в стихотворението, изричащо признание в любов към отечеството чрез преклонението пред него.

Началото на всеки художествен текст задава смисловата и структурна перспектива на цялата творба. Първата строфа на ‘Отечество любезно…’ не просто започва със стиха-заглавие, но и го превръща в рамка на своеобразната художествена теза на текстовото послание. Обръщението към отечеството, което отключва изказването, персонифицира връзката човек – родно едновременно с близостта на съкровеното свое (ти) и с респекта от способността му да възхищава. Отправният стихов акцент върху ‘отечество’ оценява и позиционно значимостта за говорещия на ‘бащиното’, родоначалното (отец), а с избора на ‘мъжкото’ му именуване подсказва и благоволението на Бога-Отец, дарил точно на този народ точно тази земя (наричана с името на женското, майчиното – родина).

Първите определения, наричащи бащиното пространство, изказват най-обобщено същността му: ‘любезно’ (от ‘любов’ – ‘пораждащо любов’, за разлика от сегашната му по-неутрална употреба) и ‘хубаво’ (не ‘красиво’, защото красотата е само външен белег), т.е. – добро, изпълващо. Възклицанието, въведено с въпросителното местоимение ‘как’ (хубаво), е използвано в смисъл на ‘колко много’, а анафоричното му повторение в следващите 2 стиха градира емоцията на лирическия субект от ‘чудно’-стта (необикновеността) и разнообразието (смяната, все нови и нови) на родните хубавини. Те са изказани чрез пространствените им образи и значения: опозициите ‘горе-долу’ (небето-земята, планини-долини), ‘близо-далеч’ (тук-там), внушаващи дълбочина, височина (гиганти) и безкрайност – съзнателна хипербола на иначе малката ни по площ земя. Природното в своята неизмеримост и многоликост е проявление на божествената дареност – то е имането, богатството на тази райска градина (‘пълна с цвете’ – сингуларизацията обобщава множествеността на цветове и цветя; брилянтите се асоциират метафорично със звездното небе, но и със съкровищата на божествената благодат).

Строфичната организация и архитектониката на стиховете поддържат и допълват изказания смисъл. Седемте стиха припомнят мита за Сътворението и сакрализират образа на Отечеството в неговата завършеност и хармоничност. Композиционната рамка не само оцелостява, но и откроява представата за родното като картина-посвещение (следващите строфи запазват този принцип, но постепенно разколебават отношението към отечеството с непознаването и недооценяването му).

Римовата структура – abbacca – създава мелодичност със съседно озвучените вътрешни краестишия (те са и с женска клаузула, която е по-лирична: безкрайно-омайно; гиганти-брилянти), а началото, средата и краят на строфата засилват акцента върху обекта на говоренето с категоричността на мъжките клаузули (ти-красоти-ти). Прекалено дългият стих (редуват се 13 с 14-срични стихове) е едновременно описателен и многословен и така поддържа патоса на изказването; повторенията (как, как, как) ритмизират и градират възторга, инверсиите (‘небето ти безкрайно’, сравнителната ‘планини-гиганти’) извеждат в краестишията определенията на безграничност и величавост, а ямбът динамизира протяжността на стиха и не му позволява да загуби емоционалния си заряд.

В цялата строфа има необичайно висока честота на звука ‘е’ (подобно на Ботевата ‘Настане вечер…’) – асонансът придава песенност на звученето и така, без да е използвана думата ‘песен’, фрагментът е едно песенно послание-признание на говорещия, към всички, които имат сетива да го чуят.

Последната дума в целия текст е ‘чужденци’ (но ние в тебе, майко, ще умрем чужденци), а отечеството е преименувано в ‘майко’ – така началото и краят си опонират като отношение и изказ, характерни за антитезите, чрез които се изразяват позициите на Вазовия лирически герой в много от поетическите му творби…