Tag Archives: Отечество любезно

Признанието в любов към отечеството в първата строфа на „Отечество любезно, как хубаво си ти!” от Иван Вазов

Отечество любезно, как хубаво си ти!
Как чудно се синее небето ти безкрайно!
Как твоите картини меняват се омайно!
При всеки поглед нови, по-новикрасоти:
тук весели долини, там планини-гиганти,
земята пълна с цвете, небето със брилянти…
Отечество любезно, как хубаво си ти!

Преживяването на родното като свръхценност в лириката на Вазов достига една от кулминациите си в стихотворението, изричащо признание в любов към отечеството чрез преклонението пред него.

Началото на всеки художествен текст задава смисловата и структурна перспектива на цялата творба. Първата строфа на ‘Отечество любезно…’ не просто започва със стиха-заглавие, но и го превръща в рамка на своеобразната художествена теза на текстовото послание. Обръщението към отечеството, което отключва изказването, персонифицира връзката човек – родно едновременно с близостта на съкровеното свое (ти) и с респекта от способността му да възхищава. Отправният стихов акцент върху ‘отечество’ оценява и позиционно значимостта за говорещия на ‘бащиното’, родоначалното (отец), а с избора на ‘мъжкото’ му именуване подсказва и благоволението на Бога-Отец, дарил точно на този народ точно тази земя (наричана с името на женското, майчиното – родина).

Първите определения, наричащи бащиното пространство, изказват най-обобщено същността му: ‘любезно’ (от ‘любов’ – ‘пораждащо любов’, за разлика от сегашната му по-неутрална употреба) и ‘хубаво’ (не ‘красиво’, защото красотата е само външен белег), т.е. – добро, изпълващо. Възклицанието, въведено с въпросителното местоимение ‘как’ (хубаво), е използвано в смисъл на ‘колко много’, а анафоричното му повторение в следващите 2 стиха градира емоцията на лирическия субект от ‘чудно’-стта (необикновеността) и разнообразието (смяната, все нови и нови) на родните хубавини. Те са изказани чрез пространствените им образи и значения: опозициите ‘горе-долу’ (небето-земята, планини-долини), ‘близо-далеч’ (тук-там), внушаващи дълбочина, височина (гиганти) и безкрайност – съзнателна хипербола на иначе малката ни по площ земя. Природното в своята неизмеримост и многоликост е проявление на божествената дареност – то е имането, богатството на тази райска градина (‘пълна с цвете’ – сингуларизацията обобщава множествеността на цветове и цветя; брилянтите се асоциират метафорично със звездното небе, но и със съкровищата на божествената благодат).

Строфичната организация и архитектониката на стиховете поддържат и допълват изказания смисъл. Седемте стиха припомнят мита за Сътворението и сакрализират образа на Отечеството в неговата завършеност и хармоничност. Композиционната рамка не само оцелостява, но и откроява представата за родното като картина-посвещение (следващите строфи запазват този принцип, но постепенно разколебават отношението към отечеството с непознаването и недооценяването му).

Римовата структураabbacca – създава мелодичност със съседно озвучените вътрешни краестишия (те са и с женска клаузула, която е по-лирична: безкрайно-омайно; гиганти-брилянти), а началото, средата и краят на строфата засилват акцента върху обекта на говоренето с категоричността на мъжките клаузули (ти-красоти-ти). Прекалено дългият стих (редуват се 13 с 14-срични стихове) е едновременно описателен и многословен и така поддържа патоса на изказването; повторенията (как, как, как) ритмизират и градират възторга, инверсиите (‘небето ти безкрайно’, сравнителната ‘планини-гиганти’) извеждат в краестишията определенията на безграничност и величавост, а ямбът динамизира протяжността на стиха и не му позволява да загуби емоционалния си заряд.

В цялата строфа има необичайно висока честота на звука ‘е’ (подобно на Ботевата ‘Настане вечер…’) – асонансът придава песенност на звученето и така, без да е използвана думата ‘песен’, фрагментът е едно песенно послание-признание на говорещия, към всички, които имат сетива да го чуят.

Последната дума в целия текст е ‘чужденци’ (но ние в тебе, майко, ще умрем чужденци), а отечеството е преименувано в ‘майко’ – така началото и краят си опонират като отношение и изказ, характерни за антитезите, чрез които се изразяват позициите на Вазовия лирически герой в много от поетическите му творби…