Tag Archives: непълна рима

Как е изказана цената на вярата и безверието за лирическия герой в откъса от “Вяра” на Вапцаров?

Но ето, да кажем,
вий вземете, колко? –
пшеничено зърно
от моята вера,
бих ревнал тогава,
бих ревнал от болка
като ранена
в сърцето пантера.

Какво ще остане
от мене тогава? –
Миг след грабежа
ще бъда разнищен.
И още по-ясно,
и още по-право –
миг след грабежа
ще бъда аз нищо.

Творчеството на Вапцаров, пропито от дълбок хуманизъм, носи белезите на футуризма от началото на XX век. Футуристите (творците на бъдещето) се опияняват от достиженията на науката и техниката. Основни образи във Вапцаровото творчество са заводът, машините, животът, човекът. Но тези образи имат две лица – минали, сегашни, носещи белезите на злото, страданието и противопоставените на тях бъдещи, видени през призмата на „вярата в дните честити“ („Вяра“) на лирическия герой. Вярата в светлото бъдеще стои в сърцевината на поетическите послания в творчеството на Вапцаров.
В откъса от стихотворението „Вяра“ лирическият човек изказва цената на вярата, представяйки нейното хипотетично отнемане:

Но ето, да кажем,
вий вземете, колко? –
пшеничено зърно
от моята вера,

Вярата, измерена като количество, е представена на пръв поглед като нищожно малка част – пшениченото зърно. Но този образ носи в себе си богата символика, чиито корени могат да се проследят в Античността, свързани с култа към богините Кибела, Деметра и Персефона, който включва идеята за възкресението (богинята, която умира и възкръсва за нов живот). Пшениченото зърно е и християнски символ, свързан със сеитбата на вярата в Христос, зърното (вярата), което трябва да покълне в нивата на човешката душа, човешкия свят – символ на възкресението за бъдещия вечен живот в Царството небесно. Вярата, представена чрез образа на пшеничено зърно при Вапцаров носи смисъл на вечното обновление на човешкия живот – дори да бъде погребана в недрата на мрака (представата за смърт на посятото в земята зърно), тя има свойството да възкръсне за нов живот в друга форма (житния клас).
Отнемането на вярата за лирическия аз е отнемане на неговата човешка същност:

бих ревнал тогава,
бих ревнал от болка
като ранена
в сърцето пантера.

Последствието от отнемането на вярата е представено като метаморфозата човек – животно чрез анафоричните стихове бих ревнал тогава, /бих ревнал от болка, акцентиращи на представата за животинския рев и чрез сравнението като ранена/ в сърцето пантера. В този смисъл вярата е белег на човешкото, чието отнемане превръща лирическия герой в животно. Като част от тялото вярата е свързана със сърцетосимвол на човешката душа, а раната в сърцето носи смисъл на смъртоносна, т.е. отнемането на вярата е равносилно на убийство за лирическия герой.

Интерес предизвиква сравнението именно с пантера – хищник, а не тревопасно – не безсилна жертва. Във „Физиолог“ пантерата е представена като кротко животно – когато е сито, след като се нахрани, спи непробуден тридневен сън, който се асоциира с възкресението на Христос. В този смисъл образът на пантерата може да се свърже с мотива за глада във Вапцарово творчество и особено в стихотворението „Не бойте се, деца“, където в очите на гладните деца
е стаен
ужас свиреп:
хлеб!
Хлеб!
Хлеб!

Епитетът свиреп навежда на мисълта за див звяр, т.е. гладът също отнема човешката същност, но на тази теза, лирическият герой отговаря с антитезата:

И аз понеже нямам храна,
понеже нямам с какво,
ето на:
ще ви нахраня
със вера. –

Вярата в бъдещите дни, в утрешния ден, представена като храна, е метафора, която изразява, че основен белег на човешкото е вярата, без която животът е немислим, тъй както без храна всяко живо същество умира. Пшениченото зърно и пантерата са символи на възкресението, обновлението на живота, а в контекста на Вапцаровото творчество, възкресението, обновлението е метафора на революцията. Пшениченото зърно поражда асоциации, свързани със сеитбата, с покълването и израстването на житните класове, а житните класове от своя страна могат да се асоциират с възкръсването на милионите, готови за жътва (символ на смъртта) в името на обновлението на човешкия свят, в името на революцията:

Не ще проклинам,
няма да се вайкам,
защото все пак, знам,
ще се умира.
Но да умреш, когато
се отърсва
земята
от отровната си
плесен,
когато милионите възкръсват,
това е песен,
да, това е песен!

(„Писмо“)

Отнемането на пшениченото зърно не е само отнемане на личната вярата на лирическия човек за обновление, но и отнемане на възможността за обединение, тъй като пшениченото зърно носи смислови конотации, свързани и с представата за това, че нивата се посява с много пшеничени зърна, никога само с едно, т.е. в този смисъл в асоциацията за житните класове може да се види символ на милионите, които възкръсват, носещ смислова натовареност на множество от хора, обединени от вярата в обновлението (метафора на революцията).

В следващата строфа цената на безверието е изказана чрез анафоричното повторение Миг след грабежа ще бъда разнищен/ Миг след грабежа ще бъда аз нищо. Епитетът разнищен носи смисъл на разкъсан, чийто корен –нищ– се повтаря в нищо, т.е. след разнищването не остава никаква следа. Лирическият герой, видял сам се себе си като обект на отнемането, ограбването на собствената му вяра, преминава през призмата на субективното възприемане стадии на метаморфози, изразени чрез низходяща градация: човек, животно (пантера), разнищен и последния стадий – нищо. Нищото, възприемано на ниво личност, изразено чрез местоимението аз в инверсия (ще бъда аз нищо), изказва отнемане на всичко, присъщо на човека (личността), но и на всяко живо същество – живота. В този последен стих, който е и смислово-емоционален център, цената на безверието е представена като смърт, без смисъл, без възможност за саможертва в името на обновлението.

Изказът в първо лице изразява субективното преживяване на лирическия герой, на отнемането на вярата като отнемане на човешката личност, а диалогичното обръщение вий вземете – противопоставянето, разграничаването му от вероятните грабители.

На ниво стихосложение хипотетичното представяне на ограбването е подчертано с белите стихове, с които започват риторичните въпроси във всяка строфа, а изясняването на последствията в следващите стихове се осъществява чрез непълна, бедна рима, сякаш подчертаваща разкъсването, разнищването на лирическата душа. Стихотворната стъпка амфибрахий е носител на повествователен, реторичен изказ, чрез който поетът заявява, изповядва своето отношение към света. Но стихотворната стъпка се променя в анафоричния стих Миг след грабежа в дактил, който акцентира (чрез ударението на първата сричка от стихотворната стъпка, а оттам и на целия стих) върху момента на отнемането на вярата и усилва чувството на разкъсаност, разнищеност, пустота в следващия стих.

Строфичната организираност на стиховете по осем и в двете строфи подчертава символиката на вярата, изказана във Вапцаровите стихове като обновление (възкресение) на човешкия живот и свят. Осмицата носи смислови значения на безкрайност, на възкресение, и вечен живот. Осмицата се свързва и с Второто пришествие на Христос, с Апокалипсиса и вечния живот за праведниците след Страшния съд. Апокалипсисът би могъл да се види като метафора на обновлението на човешкия живот, като метафора на революцията.

Вярата, видяна като източник на живот, като белег на човешкото, е и еквивалент на бъдеще за лирическия човек – само чрез нея може да се постигне обновление и възкресение на човешкия живот, на човешкия свят. И ако безверието превръща лирическия човек в нищо, то може смело да се заяви, че вярата за него е всичко – и живот, и същност, и бъдеще.

Магдалена Заркова, магистърска програма Семиотика на културата